Студентът вдигна очи от тревата и се ослуша, но не можа да разбере какво му казваше славеят, защото знаеше само това, което е писано в книгите.
Но дъбът разбра и се натъжи, защото много обичаше славея, който си беше свил гнездо в клоните му.
— Изпей ми една последна песен — пошушна той. — Много ще ми е самотно, когато ме напуснеш.
Тогава славеят запя на дъба и гласът му звучеше като вода, бълболеща от сребърно гърне.

Когато той свърши песента си, студентът стана и извади бележник и оловен молив от джоба.
— Има форма — каза си той, докато се връщаше през горичката, — това не може да му се отрече; но има ли чувство? Боя се, че няма. Всъщност той е като повечето хора на изкуството: целият е изтъкан от стил, но без всякаква искреност. Не би се пожертвувал за някой друг. Той мисли само за музика, а всички знаят, че изкуството е себелюбиво. И все пак трябва да се признае, че има красиви нотки в гласа му. Колко жалко, че те не означават нищо, нито има от тях някаква практическа полза! — И той влезе в своята стая, легна на тесния си одър, замисли се за любовта и след малко заспа.

А когато луната изгря на небето, славеят отлетя при розовия храст и опря гърди на един шип. Цяла нощ той пя с гърди, опрени на шипа, и студената кристална луна се наведе надолу и се заслуша. Цяла нощ той пя и шипът се забиваше все по-дълбоко и по-дълбоко в гърдите му и кръвта на неговия живот изтичаше от него. Първо той пееше за раждането на любовта в сърцето на момче и момиче. И върху най-горното клонче на розовия храст разцъфтяваше великолепна роза, листче след листче, както една песен следваше друга. Бледа беше тя отначало, както мъглата, която виси над реката, бледа като стъпките на утрото и сребриста като крилата на зората. Като отражение на роза в сребърно огледало, като отражение на роза във водна повърхност — такава беше розата, която разцъфтяваше върху най-горното клонче на храста.

Но храстът извика на славея да се притисне по-силно към шипа.
— Притисни се по-силно, малко славейче — извика храстът, — или денят ще дойде, преди розата да е готова.
Тогава славеят се притисна по-силно към шипа и все по-звучна и по-звучна взе да става неговата песен, защото той пееше за раждането на мъката от душите на мъж, и девойка.
И нежна сянка от руменина се разля в листенцата на розата, като руменината по лицето на жениха, когато целува устните на невестата. Ала шипът все още не беше стигнал неговото сърце, затова й сърцето на розата оставаше бяло, защото само кръвта на славей може да обагри сърцето на една роза.

И храстът извика на славея да се притисне по-силно към шипа.
— Притисни се по-силно, малко славейче — извика храстът, — защото денят ще дойде, преди розата да е готова.
Тогава славеят се притисна по-силно към шипа, шипът допря неговото сърце и жесток пристъп от болка го прониза от глава до крака. Все по-люта и по-люта беше болката и все по-буйна и по-буйна ставаше неговата песен, защото той пееше за любовта, която постига съвършенство чрез смъртта, за любовта, която не умира и в гроба.

И великолепната роза стана червена като изгрева на източното небе. Червен бе венецът от листенца и червено като рубин беше сърцето.
Но гласът на славея започна да глъхне, крилцата му запляскаха и пелена се спусна пред неговите очи. Все повече глъхнеше песента му и той усети нещо да го задавя в гърлото.
Тогава от него се изтръгна още един сетен изблик на музика. Бялата луна го чу, забрави зората и се спря в небето. Червената роза го чу, потрепера цялата от възторг и разтвори листенца на студения утринен въздух. Ехото го отнесе към синкавите гънки в планините и изтръгна пастирите от техните сънища. Той премина през тръстиките на реката и те предадоха неговия отглас чак до морето.

— Виж, виж! — извика храстът. — Розата е вече готова!
Но славеят не му отговори, защото лежеше мъртъв във високата трева с шипа в сърцето.

А по пладне студентът отвори прозореца и погледна навън.
— Я, какъв чуден късмет! — възкликна той. — Ето червена роза! Никога в живота си не съм виждал друга като нея! Тя е тъй хубава, че положително трябва да има дълго латинско име. — И той се наведе й я откъсна. След това си сложи шапката и изтича към дома на професора с розата в ръка. Дъщерята на професора седеше на входа и навиваше синя коприна на чекрък, а нейното кученце лежеше в краката й.
— Ти ми каза, че ще танцуваш с мен, ако ти донеса червена роза — извика студентът. — Ето най-червената роза на света. Ти ще я носиш довечера до сърцето си и когато танцуваме заедно, тя ще ти разказва колко те обичам.

Но момичето се навъси.
— Страхувам се, че няма да отива на роклята ми — отвърна то, — пък и племенникът на шамбелана ми изпрати няколко истински скъпоценни камъни, а всеки знае, че скъпоценните камъни струват много повече от цветята.

— Честна дума, ти си много неблагодарна! — каза ядно студентът и захвърли розата на улицата, където тя падна в канавката и една каруца я смачка с колелото си. — Неблагодарна ли? — отвърна момичето. — Знаеш ли какво ще ти кажа? Ти пък си много груб, и в края на краищата кой си ти? Само някакъв си студент! Ами че аз не вярвам да имаш дори и сребърни закопчалки на обувките си, както племенникът на шамбелана! — И то стана от стола и влезе вътре.

— Колко глупаво нещо е любовта! — рече студентът, когато си тръгна. — Тя не е и наполовина така полезна, както логиката, защото нищо не доказва, винаги разправя неща, които няма да станат, и те кара да вярваш в неща, които не са верни. Всъщност тя е съвсем непрактична, а понеже в нашия век да бъдеш практичен значи всичко, аз ще се върна към философията и ще изучавам метафизика.
И той се върна в стаята си, издърпа голяма прашна книга и седна да чете.

Оскар Уайлд

Източник: Gnezdoto