Като се замислим, е смешно как ние, родителите, си мислим, че бебешкият период е най-труден в отглеждането на едно дете. Притесняваме се как да го държим, как да го преобуваме, преобличаме, как да го храним, как да го приспиваме и къпем. А още нищо не знаем.
С годините разбираме, че бебешкият период е бил най-лесният.
Разбираме го, когато оставяме с плач детето сутрин в детската градина въпреки безкрайните обяснения колко хубаво е там. Разбираме го, когато не ни оставя да работим, защото постоянно иска да ни каже нещо или да му помогнем за нещо.
Разбираме го, когато прекарваме безсънни нощи над легълцето му, когато изгаря от температура.
Разбираме го, когато започва да показва характер и да се инати - тропва с крак, измисля си свои правила, а ние трябва да се борим с тях.
Разбираме го, когато тръгне на училище и започнат да валят купищата домашни. А заедно с тях и цял един нов свят – тежката раница сутрин и вечер, разправиите за домашни работи, безкрайните проекти, тържества, концерти, всевъзможни мероприятия. Разбира се, за всяко едно детето трябва да е научило поне 2 стихотворения, песнички, танци, да е проговорило на 8 езика и да се е научило да смята до милион, минимум.
Разбираме го, когато го вземем от училище разстроено или тъжно, защото някой му е скъсал тетрадката или го е ударил нарочно, или го е нарекъл с обидна дума. Тогава трябва да намерим нашите думи, с които да го утешим, да го прегърнем, да му върнем увереността и спокойствието.
Разбираме го, когато се сблъскваме с клуба на всичкознаещите и всичкоможещи майки в класа на детето, които винаги имат идеи, винаги имат предложения, винаги имат и доста време за писане на препоръки, оплаквания и прочие, но за сметка на това нямат възпитание и акъл за пет пари.
Разбираме го, когато започнат да бушуват хормоните и се налага да се справяме с необясними настроения, които се мятат от едната крайност до другата, но обикновено са в негативна посока.
Разбираме го, когато чуем първото „Мразя те!“ или „Остави ме на мира!“ Или нещо подобно. Ще познаете момента по непоносимата болка, която ще разкъса сърцето ви.
Разбираме го, когато започне да излиза навън с приятели, а вие го чакате на прозореца и се ослушвате за стъпките по стълбите му. Притеснявате се какво може да му се случи, чакате го, иска ви се никога да не излиза и същевременно знаете, че това е невъзможно.
Разбираме го, когато откаже да ни прегърне, да се снима с нас, да се вслуша в думите ни, защото знае всичко. Защото авторитет са вече приятелите, а не мама и тати.
Къде отиде малкото ти детенце? Кога порасна и се преобрази в тази прекрасна млада девойка, която се мисли за достатъчно голяма; в този къдрав младеж, който стърчи с две глави над теб.
Къде е малкото ти бебе, което доверчиво стискаше палеца ти и те гледаше, без да откъсва очи от теб? Къде е малкото хлапе, което искаше да си играете, а ти все нямаше време за него? Имаш ли сега време? Иска ли ти се да прочетете приказка, да погледате заедно филм, да ти разкаже как е минал денят му. Е, само че то вече не иска.
Родители, прегърнете децата си, споделете времето си с тях сега. Утре може да бъде късно.
Да… когато детето е бебе, всъщност е най-лесно, най-сигурно, най-топло. Нали е в прегръдките ти постоянно и няма за какво да се тревожиш.
Цветелина Велчева
