- Аз съм Ангел. Отлитам от вас и дойдох да се сбогувам.
- Не ти вярваме! Ангели не съществуват.
- Но как така?
- Ти не си Ангел. Нямаш крила.
- Но аз бях! Не помните ли как ви помагах по време на суша, довеждайки дъжда?
- Не е вярно. Дъждът идваше сам.
- Не помните ли как лекувах децата ви, когато боледуваха?
- Не е вярно. Изцеляваха ги лекарствените треви.
- Не помните ли как събирах влюбените сърца, които се стесняваха да разкрият един друг чувствата си?
-Не е вярно. Хората сами съединяват сърцата си.
- Значи не ми вярвате? - разплакал се Ангелът.
- Не само че не ти вярваме, а смятаме, че си вещица.
- Но защо? Аз ви носих само добро!
- Не ни трябва твоето Добро! Ние сами знаем какво е Добро и какво Зло. Ти си вещица, дошла тук, за да ни изкушава...
Пребили я с камъни, до смърт. Дяволът, виждайки това, се спуснал от върха на Планината в селото. Но вече било късно.
Ангелът умрял в ръцете му.
- Защо я убихте? - изригнал гневът му.
- Тя беше вещица!
- Но нима тя не ви каза, че е Ангел небесен?
- Каза ни, но ние не и повярвахме.
- Тогава ще ви се наложи да повярвате, че аз съм Дявола! - разгневено изкрещял той, ридаейки над тялото на убитата девойка.
На него хората повярвали, защото той поразил селото с камъни, падащи от небесата, а жителите му с мълнии. После взел на ръце убитото момиче и се изкачил на върха на Планината. Сърцето ѝ не биело. Той я положил под мистичния огън, който виждат пътниците на върха в нощи на пълнолуние. Сложил в ръцете и дяволското си сърце и я покрил с ангелския пух.
И днес Ангелът лежи на върха на Планината, а Дяволът ходи на гроба му и с часове плаче над него, защото Злото може да обикне Доброто, както и Доброто може да обикне Злото, защото едното не може без другото, а Любовта е тази, която обединява тези две понятия и само Любовта е вечна като Бог или Дявол...
