"Моят огън"

Обичам огньове, нежни като алени макове. Обичам и сините, макар че те винаги искат да бъдат красиви, особени и изменят на своята червена природа.

Обичам черни очи с червени огньове. Обичам лилави бенгалски огньове. Отдавна съм влюбена в слънцето…

Всеки има своя огън. Всеки пази своя огън. А къде е моят? Кой е той? Непознати огньове ме гонят и всяка моя клетка е изящна червена арка за тях. Огньове от черни очи – очи на момчета, се търкулват по пътечката на един кратък поглед и попиват в зениците ми, превръщат се в две къдрици от светлото руно на слънцето.

Когато вечер съм сама, много бездомни огньове ме обграждат и ми правят пръстен-жар и всеки техен пламък е една малка гореща история. Други, за миг избягали от белите решетки на нечии пръсти, дъхват в косите ми и срамът от бързата изневяра ги прави още по-червени.

Аз имам свой огън. Мой огън са всички огньове – и нечии, и ничии. И сини, и нежни, и диви, и тъжни. Те са моите братя, сестри, моите хубави алени ангели. Те ще ме пазят от най-злия ми враг – зимата. Но макар че животът ми би бил чуден като пламък с тях, не бих ги пожелала. Сега аз ще се превърна в малка черна мида, за да погълна част от техните блясъци.

Така ще се зароди в мен като бисер моят НОВ огън. Ще го нося дълго в себе си, много дълго. Едва когато усегя, че вече е зрял, ще се разтворя цялата.

Моят огън ще бъде и нов, и голям. Аз ще го дам на всички, които обичам. Когато умра, искам да забравят името на черната мида, в която е зрял моят млад огън. Аз искам само той да бъде за тях един град, едно малко горещо пристанище, където всеки ще намери частица за себе си.

1976 г.