На 4 декември 1979 г., ненавършила 18 години, Петя Дубарова се самоубива в дома си в Бургас със сънотворни хапчета, оставяйки бележка със следния текст:

„Измамена
Младост
Прошка
Сън
Спомен
Зад стените на голямата къща
ТАЙНА"

Никой досега не е успял да разгадае истински посланието на Петя, закодирано в тези подредени една под друга думи. Както и никой не може да даде сигурен отговор на въпроса защо това крехко, но красиво и много жизнерадостно момиче избира смъртта пред това да изживее битието си на поетеса и жена на земята.

Една от най-добрите ни поетеси е родена на 25 април 1962 г. в Бургас. Майката на поетесата има голяма роля в изграждането на личността и вижданията ѝ, като в същото време я напътства в света на изкуството.

Петя Дубарова започва да пише стихове в най-ранна детска възраст, като нейните първи публикации са във вестниците „Септемврийче” и „Народна младеж”, в списанията „Родна реч” и „Младеж”. Нейни духовни наставници са поетите Христо Фотев и Григор Ленков.

Въпреки краткия си живот поетесата оставя след себе си около 200 стихотворения, 50-60 произведения в проза, десетки художествени преводи на песни на „Бийтълс“, „Би Джийс“, „Смоуки“ и „Пух“.

Учи в английската езикова гимназия в Бургас (ПАГ Гео Милев), което е нейна мечта. Петя споделя, че обожава английския език. Многократно изнася литературни четения на свои творби пред съучениците си. Независимо от ранната слава, която я определя като „най-младата сред големите творци на България”, Дубарова остава лоялна и добра приятелка, прилежна ученичка и палаво момиче. Тя е изключително общителна и лъчезарна и има много приятели, с които често излиза. Любимите ѝ места в родния Бургас са плажът, лунапаркът и морската градина, където свири на китара, пее и се забавлява заедно с връстниците си.

През 1978 година участва във филма на режисьора Георги Дюлгеров „Трампа“. По време на снимките в град Самоков, една вечер, докато се забавлява в дискотека в курорта Боровец, Петя среща Пер, швед, в когото се влюбва. Той остава първата ѝ и единствена любов. В дневника си го описва като „далечния, светлия, чаровния, нежния”. Водят активна кореспонденция известно време, след което той просто престава да ѝ пише. Преживява го много тежко.

Година преди да сложи край на живота си, Петя е обзета от тежки мисли, свързани с отчаяние и разочарование от човечеството.

След едно бригадирско лято, когато свободолюбивата и отворена към света поетеса започва да се чувства все по-неразбрана от околните, и с наближаването на първия учебен ден записките на Петя стават все по-мрачни и тъжни. Един път тя пише:

„Най-парадоксалното у мен е, че страданието ми носи щастие. Има нещо велико в страданието, нещо извисяващо… Как си представям страданието – неонова светлина, две необикновено красиви очи, тъжно-спокойни, незагледани, някаква доброта, молба, признание в тях, от неона изглеждат черни, а може би са кафяви, сини – не! Тъжно съгласие, не примирение, а съгласие с вече изживяното! И две ръце, голи до лактите, които стискат висока чаша бира. Това е страдание. Аз съм виждала страданието. То е било съвсем близо до мен – на съседната маса. И как съм го пожелавала само!“

След изненадващата ѝ и загадъчна смърт плъзват различни слухове за причините за самоубийството. И до днес съществува версия, според която поетесата се е самоубила заради нескопосано комсомолско обвинение за саботаж. Обвинението е по повод повредена пръскачка на автоматизирана линия по време на средношколска бригада във фабрика. 

Прочетете няколко от най любимите ни нейни стихотворения:

Да съм слънчево момиче

В дланите ми каца слънцето червено –
добро и светло, като гълъб ален,
то сгушва се усмихнато във мене
и пулсът ми запява в миг запален.

Аз искам слънце цял живот да имам
и дланите ми винаги да парят;
да нося дъх на слънце негасимо
и буйно да горя, да не догарям.

И хората да гледат мен засмени,
да казват "Тя е слънчево момиче,
във вените й слънчево червени
дъхът на слънцето с кръвта й тича."

Аз искам, щом издъхна уморена,
то – слънцето – със мен да не изстине,
а светло като мойта кръв червена
да блесне над земи и над градини.

Да литне между хората щастливи,
за себе си и мен да им разказва
и аз ще бъда жива, вечно жива,
защото мойто слънце няма да залязва.

Лятото изтече

Лятото изтече като пееща вода.
Тежко ми е - колко много, много пих от нея.
Бели стъпки, нежни като котешка следа,
още за червената му песен пеят.

Мислите ми тръгнаха след него по света.
Може би не ще успея вече да ги върна.
В дланите ми плаче невидяна есента,
моли ме поне веднъж да я прегърна.

Но не мога - аз на лятото обрекла се веднъж
ще го чакам, ще го помня, ще му бъда вярна.
То ще дойде пак с коси от топъл дъжд,
пак дъхът му цветен ще ме парне.

Да бъда зимата

Снегът е бял като възглавница,
и чист, и светъл е като невинност,
луната като жълта раница,
звездите – чаша бяло вино.

Аз искам с виното им ледено
за първи път да се опаря,
луната още недогледала
на своя гръб да натоваря.

Аз искам огъня на устните
в снега нестоплян да удавя,
кристалите от твърдост вкусните,
под зъбите си да поставя.

Аз искам да изтръпна цялата –
на зимата да заприличам.
Да бъда зимата. Ала сърцето ми
да си остане на момиче.

Източник: Edna.bg