НА БАЩА МИ

На мен ми трябва да е студ, а не да бъде лято 

Ръката ми да е юмрук подпрял гърба на някой

Рояк от хиляди звезди като мухи да зъзнат

И влюбените до зори да се целуват без да зъзнат

А мойта жажда за живот да утоли дървото

Порасло върху татков гроб, набъбнал от доброто

И както неговия сън сънувам без да лягам

Така умирам през деня, когато го забравям

И в синьо-сивите очи на татко се прибирам

А той си е все още жив и шеговито ми намига

Земята му се подравни и паметник ще правя

А ми се иска да съм аз на гроба му от камък.

Михаил Белчев