Не ме разбирайте погрешно – не сме имунизирани срещу високата цена на висшето образование. Баща й и аз направихме доста жертви, за да дадем на Ема и брат й образование – такова, каквото смятаме за ценно. Когато се дипломира, тя ще трябва да изплаща дългове – и, да, съпругът ми и аз ще помагаме. И, разбира се, ще бъдем много щастливи, ако Ема си намери работа след дипломирането си през май и не се види принудена да се нанесе обратно при нас.

От самото начало обаче ние никога не си позволихме да я притискаме да избере университет или специалност единствено с оглед на очакваната възвращаемост на инвестицията, както правят все повече и повече семейства.

Напоследък идеята, че институциите за висше образование са места, които учат студентите да мислят критично и аналитично, да четат много и да пишат добре, започна да се възприема като отживелица от стари времена. Университетите все по-често се оценяват според заплатите на завършилите ги наскоро млади хора. Правителството на Обама засили този предразсъдък, като предложи университетите да се категоризират отчасти според парите, печелени от бившите им студенти.

В такъв климат да поощряваш детето си да изучава хуманитарна специалност изглежда в най-добрия случай глупаво, а в най-лошия – привилегия, запазена за елита, който не се тревожи, че потомството му ще трябва да работи, за да живее. Само 8% от американските студенти днес завършват хуманитарни специалности – много по-малко от пика от 17%, достигнат през 1967 година.

Университетът обаче не е техникум. Промотирането на технически специалности не бива да бъде единственият отговор на обществото на нуждата да помогнем на следващото поколение да преуспее в един конкурентен свят.

В една скорошна статия за „Ню Рипъблик” президентът на университета „Браун” Кристина Пакстън страстно защити хуманитарните науки. „Фокусът ни не трябва да бъде само върху това да обучим студентите на уменията, които ще са им нужни непосредствено след дипломирането”, писа тя. „Стойността на тези умения бързо ще се обезцени. Вместо това целта ни е да инвестираме в дългосрочния интелектуален, творчески и социален потенциал на човешките същества.”

Дълго време не спирах да падам отново и отново в един и същи капан, да усещам, че неизбежното (а може би не) постъпване на Ема на работа е най-важното нещо. Оттогава обаче разбрах, че най-важно за нея ще бъде едно нещо, което може и да не успеем да вкараме в годни за измерване рамки още дълго време – приносът й към света и това колко щастлива и доволна ще бъде тя в него.

Ранди Хоудър за сп. „Тайм”

Мениджър NEWS