Най-голямото ми дете, Ема, тъкмо се върна в университета след дълга ваканция, за да завърши и последния семестър от висшето си образование.
Още преди да е сложила точката на дипломната си работа обаче, роднини и приятели започнаха да ме бомбардират с един въпрос: А какво ще прави, след като завърши?
В крайна сметка положението на работния пазар не е розово. Все повече наскоро завършили студенти се примиряват с нископлатени позиции, които не са по квалификацията им, или работят на половин работен ден – ако изобщо имат късмета да си намерят работа.
Добрата новина е, че студентите, които завършват специалности от областта на технологиите, инженерството и математиката, като цяло се справят доста добре след дипломирането. Ема обаче учи в трижди проклетата хуманитаристика – магистратура по американска култура с фокус върху политиката и културата на хранене, преподавана в малък колеж.
Известно време се мъчех да обяснявам как специалността й е толкова модерна в момента, че изобщо не се притеснявам дали ще си намери свястна работа. „Интересите на Ема може да я отведат в най-различни посоки”, казвах на хората. „Може да пише в кулинарен блог. Може да работи за неправителствена организация, която подобрява здравето и условията за хранене на бедните в градовете. Може да поддържа връзките със социалните медии на някоя нова хранителна фирма.”
Ясно е, че не просто обяснявах – прекалявах с обясненията в желанието си да дам доказателства, че избраният от Ема път ще я доведе до стабилна заплата. Сякаш трудовият й статус беше референдум за решенията, които аз и съпругът ми бяхме взели за нейното образование. Когато поглеждам назад, разбирам каква грешка съм правила – аз сравнявах личния успех на Ема със своя собствен успех като родител.
И все пак колкото повече мислех по въпроса, толкова по-силна ставаше решимостта ми да бъда честна. „Но тя получи чудесно образование и наистина откри страстта си – и знам, че тези неща ще й послужат добре в живота”, казвам сега.
