Има хора, които неустоимо ни привличат, макар да усещаме, че са истински вредители за душевното ни спокойствие. Това са хора, които са близо до нас и в същото време остават безкрайно далече.
Хващаме се като удавници за сламка за надеждата, която те размахват пред нас, понякога несъзнателно, друг път съвсем умишлено. И въпреки това усещаме, че ръцете ни остават празни, че пръстите ни улавят само въздуха.
Падаме по лице на земята. И не е нито за първи път, нито ще е за последен.
Обичаме да виждаме името на този човек, светещо на дисплея на телефона, когато ни звъни. Бихме направили всичко, за да ни се усмихне.
Копнеем за начина, по който ни гледа, когато сме сами. Но въпреки това в очите му все не успяваме да видим отражението, което чакаме.
Нещо ни подсказва, че този човек не е 100% с нас и никога няма да бъде, без значение колко силно го искаме...
Той ни казва, че сме красиви и искаме да го вярваме, защото думите му докосват онази струна в нас, която ни кара да изпитваме едновременно болка и удоволствие. Част от нас търси болката, която ни носи този човек. Живеем в един омагьосан кръг, в който ту си тръгваме, ту се връщаме.
Истината е, че просто не искаме да си тръгнем заради всички онези бъдещи обещания, които досега сме чакали и на които сме се надявали.
"Може би този път ще е различно", казваме си с отчаян наивитет. Знаем, че няма да е така, но въпреки това предпочитаме да си заровим главата в пясъка.
В същото време гласът на разума ни казва, че доброволно се превръщаме в хора, които приемат да бъдат наранявани. Знаем много добре какво се случва, какви ще са последиците и защо това е лошо за нас.
Знаем много добре каква е разликата между човек, който ни третира като свой приоритет, и човек, за когото сме просто възможност.
Понякога гласът на разума печели битката, но обикновено за кратко. Нашите емоции заглушават гласа на истината, който крещи в лицето ни, и твърде лесно се отдаваме на желанието отново да обгърнем с ръце врата му.
След това се обвиняваме, че сме слаби, че сме емоционално незрели... и вероятно сме прави.
Казвали са ни, че не трябва да се задоволяваме с по-малко, отколкото заслужаваме. Тогава защо го правим? Защо се поддаваме на изкушението? Защо доброволно отдаваме част от силата си на друг човек, който не ни зачита достатъчно? Нима това не ни омаловажава като личности?
А може би това ни кара да се чувстваме по някакъв изкривен начин живи, изпълнени с надежда, упорити, крехки...
Отказваме да чуем съветите на хората до нас и сме напълно наясно с пораженията, които всяка дълго чакана, опияняваща целувка ще ни нанесе. Единственото, което искаме, е да ни иска.
Нараняването е едно от най-интимните преживявания, които можеш да имаш с един човек. Случва се дори на най-силните между нас, защото всички имаме чувства и спомени, с които не искаме да се сбогуваме.
Но е време да си дадем сметка, че макар да не е в нашите възможности да контролираме как се чувстваме, можем да контролираме как другите се държат с нас, как им ПОЗВОЛЯВАМЕ да се държат с нас.
Не можем да променим хората до себе си, но можем да променим КОИ хора да са до нас.
Колко болка още ще толерираме? Време е да определим своите граници и да решим какво искаме за себе си. Не е лесно, когато си заседнал в стари, познати модели на поведение.
Но в края на краищата нашето щастие е в нашите ръце.
Някои хора, колкото и да ни тегли към тях, просто не заслужават тази жертва.
