Четях книга на пейка в парка, докато млада двойка минаваше. Караха се. По-скоро жената крещеше, а мъжът мълчеше. „Бог знае какво е направил”, помислих си аз и отново зарових глава в страниците. Но изведнъж от съседната пейка се провикна една белокоса старица, в чиито крака кротко лежеше непородисто куче.
- Куче се разхожда на каишка, момичето ми, мъж не.
Младата жена се спря, погледна я с пренебрежение, но не отговори.
ОЩЕ ОТ #изневяра
- Ако е твоят, каишка не ти трябва, ако не е - и с вериги да го оковеш, пак ще намери начин да се измъкне, за да дири чужди. После ще се връща с провесен нос, ще ти слуша брътвежите и ще се съгласява, ще се моли за прошка като сирак за къшей хляб и когато му простиш, ще побърза да повтори. Не мисли, че ще спре. И знаеш ли, да беше куче, та барем да те разбере, но това е мъж, порода „помияр”. Мъж, дето не е готов за теб. Рано му е за споделения покрив, рано му е за легло побиращо двама, рано му е и за трапеза с оскъден брой столове. Те тия мъже си искат море от женски ръце и ще те лъжат в очите, че милеят да получат любов от една-единствена. Истината обаче ще е друга, а съмнението, момичето ми, бавно и мъчително ще изцежда най-хубавите ти години.
- Ама как изобщо си позволявате? - жената се приближи към старицата, опитвайки се да скрие насълзените си очи.
- Непоисканите съвети не се тачат, зная. Ще ми простиш. Но щом видя млада, хубава жена да овиква мъж през сълзи, все за себе си се сещам. Не ги слушах и аз тия непоискани съвети и така си откарах цял един живот. Самотна, мамена и примирена. В това те превръщат помиярите, момичето ми, не кучетата, помиярите. Затова не се хаби да превръщаш помияра в куче - между тях стои една вярност разлика.
Искра Дичева
Редакция: Обекти.бг
