Хронология и Епикриза на епидемията от годината 2152.

Tази сутрин ТОЙ стана с мисълта, че днес е последният допустим ден. Последният ден, в който задължително трябва да публикува нещо. Имаше неписано, но ясно и категорично правило – конкретен период, в който може да не публикуваш нищо – след това задължително трябва, иначе вече преставаш да съществуваш, изчезваш от полезрението на света, отпадаш от съществуването, тъй като не поддържаш живота. Животът ти, на единственото място, където се води – в мрежата, се разпада.

Една седмица. Една седмица бе допустимият срок за отсъствие от живота. ТОЙ не знаеше дали това е било така винаги, но от съзнателните му спомени бе факт. Бе изнамерил архивни документи, указващи, че преди стотина години не е имало тази мрежа и форма на живот – но те му се струваха по-скоро измислица, отколкото реалност. Как бе възможно да я вярно това, което пишеше там? А то дори не бе написано изрично, де, но някак така ставаше ясно. Пишеше, че през 2129 година Интернет достига до всяко кътче на света (това не означава ли, по дяволите, че преди това го нямало навсякъде?!?). Пишеше, че от този момент нататък няма място, което да е оставено необгрижено и да не му е дарена уникалната възможност за докосване до информационния виртуален свят (значи преди е имало такова място, следва да заключи средноинтелигентният ум, за какъвто се определяше именно ТОЙ). Там, в този документ, също така имаше и информация за годината 2138, която се свързваше с окончателното пренасяне на целия живот в мрежата (А къде, мислеше си ТОЙ, да е бил дотогава?!?). Явно може би другаде – нямаше информация и данни обаче за друга предхождаща мрежа, та това оставаше като тъмно петно неосветлена информация. Може би е имало друга система, която се е сринала в някакъв момент и се е наложило пренасочване и пренасяне в тази– това, не бе ясно – ако въобще приемеше, че има частица истина в написаното в тези документи. Но ето там бе отбелязано, че 2138 година целият живот официално се премества и движи в мрежата. Хората общуват там (а къде другаде наистина?), образоват се и учат там (все едно има друг възможен начин?), вършат си работата там, ядат там (разбира се – както е най-естествено да се очаква – мрежата изпраща храна до всички свои потребители, за да не се налага да стават, да работят, да прекъсват социалната си дейност – значи ако не е открай време така, преди това някой друг е разпращал храната, размишляваше си ТОЙ). И разбира се – статусът, оценката и лайковете на стената– висшата цел в живота. ТОЙ не можеше да си представи какво е било преди това – за какво са живели хората, какво са искали да постигнат, какво са целели – малки дребни душици, имали са сигурно някакви посредствени, ограничени, дребни миши цели (пак – ако написаното въобще беше вярно). Каква оценка за живота ти си имал тогава, питаше се ТОЙ, ако не лайковете на стената ти? Ако не са били лайковете – навярно е било лесно, много по-лесно отсега, с някакви други оценки. Сега, всички свръхпрезадоволени, виждали вече всичко – от най-сладките снимки и рисунки на котета и кучета, през невероятните красоти на всяко кътче на планетата, заснети и предоставени до тях, разбира се, от мрежата, до сцени на невероятна жестокост, реагирали са вече на всичко и вече трудно нещо можеше да им хване окото и интереса – дотолкова, че да го харесат/лайкнат.

И това, изглежда, по някакъв начин бележеше и началото на епидемията (което му даваше някаква смътна идея, че може би преди наистина не е било точно така). Всъщност единствената мисъл, която му даваше някакво доказателство, че всичко описано в тези документи бе истина, бе, че те съдържаха и частица информация за началото на епидемията – а това бе нещо, което той самият също помнеше. Чумата, появила се около 2252 година, в която, ако онова, което постнеш, не се хареса от минимум /поне/ 11 души и не събереш поне 11 лайка, съществото ти се оказва безполезнено и безмислено за настоящия свят, ненужно и непотребно и тялото ти автоматично започва да се саморазпада. Тази чума започна да покосява цялото човечество, навсякъде по света. Ех, какво са 11 лайка, древните жители на планетата биха казали - за тях, казват архивите, 11 лайка нищо не са били – те са събирали по 50, дори 100, дори повече от 100. Добри времена са били тогава, но не и през 52-ра. Презадоволеното, преинформирано общество на 52-ра година нищо не лайква.

За най-точна хронология и епикриза, данните сочат, че епидемията започва някъде през късната пролет на 2052-ра година. Коя точно е била първата област, първия град или първия дом, засегнат от нея – не става ясно, тъй като тя започва да се разпространява толкова бързо и толкова безпощадно, че за нула време нейните жертви стават изключително много – толкова много, че е трудно да се каже кой е бил първият.

Но всъщност какво значение по дяволите имаше това кой е първият? Тази сутрин ТОЙ наистина стана с мисълта, че днес е последният допустим ден. Последният ден, в който задължително трябва да публикува нещо.

Той седна замислено пред компютъра си. Имаше един ден да измисли какво да публикува. 24 часа. 24 часа за 11 лайка. Минимум, разбира се, но кой в днешно време се надява на повече? Но какво да бъде? Информация? Хиляди тонове информация заливаха мрежата, всичко вече бе изчетено, всякакви сензации, изненади, открития бяха изписани, нищо не можеше да изненада, шокира, зарадва, натъжи, ядоса или развълнува наситилите се на всичко хора. Някаква снимка? Всичко в света вече бе изснимано – във всякакви пози, нюанси, филтри, вариации, настроения, комбинации...Някаква песен? Всичко вече бе изслушано десетки пъти. Някакъв филм – всичко възможно бе вече заснето и изгледано, всичко бе до болка клиширано. Да документира своя мисъл? Ядене? Действие? Ходене до тоалетната – клише, клише, клише след клише  - всичко до болка познато на всички, всичко многократно вече направо и изтъркано...

В края на деня, омаломощен от мислене и тревоги, ТОЙ седна тежко на креслото пред екрана и потъна в съвременната дилема: „Да постна или да не постна?“. Но това, това някак бе тавтология...сякаш и в двата случая го очакваше едно и също – ако не постне – това ще бъде седмият ден, в който нищо не е излизало от него – всичките му приятели и познати ще решат, че той се е споминал, че вече не съществува, ще го изтрият от контактите си и ТОЙ ще престане да съществува. Ами ако постне? Вероятността да не събере 11 лайка бе голяма, почти сигурна. Предишният път – предният му пост, се размина на косъм с чумата – за първите си 58 минути живот постът му бе събрал само 10 лайка. „10 лайка! 10 лайка ли успя да събере?“ мислеше си ТОЙ...ТОЙ гледаше втренчено и мълчаливо поста и посърваше с всяка изминала секунда, сякаш буквално усещаше чумата да потърква доволно ръце около него, да поглежда нетърпеливо към часовника и да чака последното му отброяване. „Докъде я докарах! Имам 12 4566 66957474 9576559 приятели и... 10 лайка!“ И в последния момент човек на име Чун-Ха-Бум-Пен, родом от някъде много далеч /...ТОЙ не знаеше всъщност точно от къде, но звучеше като да е отдалеч/ даде своя лайк и така бяха събрани 11 лайка. Но оттогава – от предишния му пост, бе изминала една седмица – една дълга седмица, през която хората станаха още по-презадоволени и бе още по-трудно да им хареса нещо.

Потънал в мислите си, ТОЙ рязко се сепна от едва доловимото щракване на часовника.

Денят бе изтекъл.

„Е, ами...това поне до голяма степен изяснява нещата“, въздъхна ТОЙ и изведнъж олекна с поне 10 килограма. Непосилната тежест на дилемата, невротичното обмисляне какво да публикува (явно всичко това тежеше, кажи-речи, около точно 10 килограма, плюс-минус стотина грама) изведнъж се смъкна с голяма сила от раменето му и той се усети лек. Лек и апатичен. Значи това беше. Оставаше само да изчака първите симптоми на чумата.

Той се отпусна на леглото. Тази голяма лекота го обзе изцяло. Отсъстваше напрежението от нуждата от нов пост, отсъстваше стреса за собствената значимост и съществуване. Вече нямаше смисъл от тях. Така или иначе той бе пътник. Замисли се и започна да гадае за симптомите. Какви ли са те? Дали тялото започва бавно да се сковава? Или пък просто изстива и се смразява? Или пък се вгорещява и изпарява? Или може би втечнява? Или пък пулсираща болка тръгва от главата и се разпространява из цялото тяло? Или пък органите един по един започват да отказват? Докато чакаше да се появяват първите симптоми и гадаеше техния вид, в сърцето му внезапно се появи една мисъл. Тя се загнезди в сърцето му, впи се в него и бавно започна да смуче жизнените му сили да тупти. Не, той няма да се остави на тази чума. Колкото и да бе силна, колкото и да бе могъща, няма да попадне в ръцете ѝ! Защо? Не защото бе много смел, безстрашен или героичен! Просто защото... щеше да я изпревари.

„Как са умирали хората преди време?“ Или поне как пише или как някой си е измислил, че са умирали? Изведнъж го обзе любопитство – такова живо любопитство, както може би не бе изпитвал през целия си живот. Все пак той, също като другите, знаеше вече почти всичко и бе виждал почти всичко. Това живо любопитство се вля в клетките му като адреналин и той се почувства по-жив от всякога. Странно – щеше да се умира, а той така се чувства... или пък това бе един от симптомите на чумата? „Няма значение, няма значение...“ трескаво си мислеше той – „Трябва да я изпреваря“ – и затърси екзалтирано из архивните документи. „Значи... преди чумата... хората са умирали от старост... ок, това не бе опция очевидно поне за него, ако ще търси начин да я изпревари... Друго... друго – от земетресения и наводнения... да, и това щеше да е трудно... Какво тогава, какво тогава?“ И ето – пред очите му изведнъж попадна това, което бе търсил – безценната информация, че някои са слагали сами край на живота си или на живота на другите. „Но как, но как?“ – възбудено започна да чете той. „И защо...?“ – промъкна се като мисъл в главата му – колкото интересна, толкова и разсейваща обаче към настоящия момент, затова той я запокити някъде встрани от светлината на прожектора и се върна към „Как“-то. Много малко практична информация, по дяволите... и изведнъж – повече детайли за другото – „Защо-то“. Колко интерес имаше в това минало, мамка му...само да имаше време да го изследва, а не да трябва да я изпревари...обаче ето – умът му все забиваше натам – защо, защо, защо? „Заради силно нещастие, мъка, тъга, самота, подиграване, любов...“ – „Ами да, как иначе...“, помисли си той – „Ако е вярно това, което пише – без интернет, без мрежата, без свързване – какъв живот въобще е било това – самотен, изолиран...обаче чакай...любов? Това пък защо? Не са ли получавали достатъчно любов и одобрение от предишните мрежи и приятели? Не достатъчно лайкове? Дали пък и тогава не е имало същата чума – малко по-различна – заради малко лайкове, сиреч – одобрение и любов – смърт? Да не би това да не е първото случване на чумата? Да не би...?

В този момент екранът на компютърът му издаде странен звук. Звук, който ТОЙ никога дотогава не бе чувал. ТОЙ се втренчи в него, трескаво мислейки дали това не е първият симптом на чумата – съвсем логично бе, сега като се замисли, той да идва точно през и чрез компютъра и мрежата. На екрана бавно (разбира се, че бавно, иначе къде отива цялото напрежение) се появи съобщение. Съобщение, което гласеше:

„Във връзка със спешните мерки, които Интернет и Мрежата взимат за намаляване на броя на жертвите на епидемията, получавате още бонус 5 минути за публикуване на статус на стената си. Запазете живота си! Публикувайте на стената си!“

Очите му се разшириха в недоумение и потрес. Шега ли бе това? Още пет минути... какво? Ами как? В същия момент, въпреки целия шок и напрежение, ТОЙ знаеше какво точно ще публикува – точно това, което последно бе открил. И без повече да му мисли, той написа с големи букви на стената си: ТАЗИ ЧУМА НЕ Е ПЪРВАТА В СВЕТА – И ПРЕДИ Е ИМАЛО ТАКИВА, КОИТО СА ОТНЕМАЛИ ЖИВОТИ!

ТОЙ не знаеше дали това е вярно. Не знаеше дали въобще може да се вярва на тези документи. Искаше му се да напише и още нещо, например нещо патетично или обнадеждаващо или подканващо към действия, към революционни дръзки действия, например – ЗАЕДНО МОЖЕМ ДА Я ПОБЕДИМ! ДА НАМЕРИМ КАК СА СЕ СПРАВИЛИ С НЕЯ ПРЕДИ И ДА Я РАЗМАЖЕМ ПО СТЕНИТЕ СИ!

Обаче ТОЙ знаеше, че повече хора се отегчават да четат дълги постове и това щеше да ги откаже – особено ако е повече от едно изречение, а това драстично намаляваше шансовете за реакция – все пак – никой не лайква нещо, което дори не прочита. Затова без повече да мисли – ТОЙ натисна ИЗПРАТИ.

Изведнъж, още преди да мигне повече от 10 пъти, още преди да осъзнае какво се е случило току-що, още преди напрежението да отпусне тялото му, още преди да се отърси (поне за малко) от мисълта да изпревари чумата, още преди да спре да се вълнува от прочетеното за „преди“ (все пак, дори и да не беше истина, си беше добра фантастика, не можеше да му се отрече, а ТОЙ бе ценител на такива неща), още преди всичко това, ТОЙ чу първия звук – звук, който познаваше много ясно. Звук от лайк. И още преди да го осъзнае – чу следващия. И още един. И още един...точно 10.

„10?“ – помисли си ТОЙ и точно в този момент чу 11-тия звук. „11!“

„11 лайка? 11?“ – едва възприемаше тази своя собствена мисъл ТОЙ. „Какво означава това?“

Смяташе, че в главата му ще нахлуе радостта и облекчението, въодушевлението и щастието, мисълта, че е успял, успял, успял...но вместо това там бавно отново се настани напрежението и мисълта:

„Значи...значи още една седмица...“

Май по-добре беше да умре.

Така или иначе май единственият момент, в който се беше почувствал жив, моментът, в който се беше почувствал най-жив, бе този, в който разбра, че ще умре.

Автор: Маги Благоева