Невроизследователят Джоузеф Леду, който в своята книга „Емоционалният мозък“ обяснява как мозъкът обработва емоциите, е изучил задълбочено физиологията на страха.

Той описва амигдалата като център на страха в мозъка. Всички първични емоции, като страх, омраза, любов и гняв, а също и смелостта, се зараждат в амигдалата, която е част от лимбичната система – примитивната, животинска част на човешкия мозък. Този център на страха работи съвместно с таламуса, който получава информацията; с кората на главния мозък, която разсъждава; и с хипокампуса, който помни.

Повтарящите се реакции на стрес карат амигдалата да реагира още повече на предполагаемите заплахи, което отново отключва реакцията на стрес и отново задейства амигдалата.

Получава се порочен кръг. Докато се случва това, амигдалата, която помага за формирането на имплицитни спомени (фрагменти от предишни преживявания, които не могат да бъдат съзнателно разпознати), става все по-чувствителна и оцветява тези имплицитни спомени с остатъци от страх. В резултат на това страхът, който често се проявява като чувство на безпокойство, се появява дори тогава, когато няма никакви обективни причини за страх.

Едновременно с това, от многократните реакции на стрес се износва хипокампусът, отговарящ за развитието на така наречените експлицитни спомени (ясни, осъзнати понятия за това, което фактически се е случило).

Хормоните на стреса, като кортизола, отслабват невронните синапси в мозъка и забавят образуването на нови. Поради отслабения хипокампус за мозъка става много по-трудно да произвежда нови неврони и да запазва нови спомени. В резултат на това хроничните неприятни и болезнени преживявания, отбелязани от раздразнената амигдала, засядат в имплицитната памет, а отслабеният хипокампус не е в състояние да запише нови ясни спомени.

Всичко това води до следното: с течение на времето вие о­ткривате, че страдате от хроничен страх и тревога, макар че дори не помните от какво реално се страхувате.

Обзети сте от мрачно чувство на обреченост, сякаш нещо много лошо ви зап­лашва, въп­реки че, обективно погледнато, сте в безопасност. Дори когато заплахата отдавна е отминала, всяко явление, предизвикващо реакция на страх, ще стимулира таламуса, а той ще въздейства на амигдалата. Тя на свой ред ще почерпи спомен за страха от хипокампуса и... – хоп! – организмът влиза в режим на хиперактивност.

Задействането на тази верига може да не е пряко свързано с първоначалното преживяване; причина може да стане например усещането от високата яка на пуловера около врата или ароматът на парфюм, които подсъзнателно стимулират стария спомен. Щом механизмът е задействан, следва физическа реакция, която е като една разцентрована сигнална система – системата предупреждава за опасност, която всъщност не съществува.

Това е фалшив страх – и той не е нищо повече от мисъл, – но предизвиква мощен стрес, който поразява не само ума, но и тялото.

Поради разстройството на системата за предупреждение фалшивите страхове могат да превземат нервната система, което в крайна сметка води до появата на фобии, посттравматични стресови реакции, тревожни разстройства, депресии и други психични отклонения.

Независимо колко силна воля имате и колко мотивирани сте да се излекувате, вие не можете да се освободите от този вид страхове, защото страхът е следствие от несъзнателни процеси и е „закачен“ в най-първичната част на нервната система. Дори да знаете, че страхът е ирационален, това няма да ви помогне, тъй като реакцията на страха заобикаля познавателния ум и преминава в първичните структури на нервната система, без да ангажира мислещия, рационален преден мозък.