В късна нощ — преди години — сам над книгите старинни,
безотраден, вниквах, жаден, в знания незнайни тук; —
скръбен, търсех без сполука мир във тайната наука —
но оборен в сънна скука, чух внезапно бавен звук.
„Някой гост навярно чука — казах, вслушан в тихий звук. —
Някой гост — и никой друг!“
Бе декемврий — помня още! — Мрак и мраз от всички нощи; —
от камина блед отблясък пред прага береше дух. —
В скръб деня аз чаках всуе! Без надежда пак да чуя
с благовест и алилуя името „Ленора“ тук!
Светлото и рядко име, що шепне вече тук
на земята — никой друг!
А пурпурните коприни на завесите старинни
пълнеха нощта пустинна с ужаси при всеки звук.
Примълнял до изнемога, в зло предчувствие, в тревога,
аз се ободрявах строго: — „Някой гост дошъл е тук!
Туй е някой гост нечакан, закъснял без покрив тук;
някой гост — и никой друг!“
И дори с внезапна дързост тръгнах към вратата бързо,
като казах: „Извинете! Да! Дочух аз смътен звук; —
но унесен дремех в скука, а тъй слаб и тих бе звука,
че когато се почука, аз не се опомних тук…“ —
И отворих, за да видя кой тъй късно чука тук? —
Вън бе мрак — и никой друг!
И в бездънний мрак загледан, трепнех вцепенен и бледен
в странни сънища, що никой смъртен не познава тук.
Но отекна в миг в простора като звук на бог от хора
глух и тъжен зов „Ленора“ — от скръбта ми свят отзвук.
То бе моят зов „Ленора“ — и на него чух в отзвук
само ек — и никой друг!
Но унесен в мисли скъпи, в стаята едва пристъпих,
чух — и този път по-силно — пак таинствения звук —
"В прозореца непрестанно удря някой клон случайно
и във тази нощ потайна ужаси вселява тук.
О, на тази страшна тайна, знам, причината е тук —
вятърът — и никой друг!"
През завесата пурпурна блъснах прозореца бурно
и през него в миг се втурна с горд полет и рязък звук
гарванът от мойто златно и свещено Безвъзвратно —
и във моята стая пуста, тъкмо над вратата тук —
върху бюста на Палада кръг изви и кацна тук
гарванът — и никой друг!
И стоях аз в него вгледан, а той върху бюста бледен
бе от лорд по-горд и важен, че започнах разговор:
„Нямаш ти качул разкошен, но не си страхлив, а мощен,
гост от край, де в мрак всенощем бродят Сенки странен хор.
Как те Сенките наричат в черния Плутонов хор?“
Той програкна: „Nevermore!“
Чух, но своя слух не вярвах и учуден, поглед впервах; —
не намирах — и пак дирех смисъл в този отговор. —
Никой смъртен — уверявам! — не е бивал посещаван
в късна полунощ от гарван, гост неканен с огнен взор;
на вратата му да кацне, да пронизва с огнен взор
и да грака: „Nevermore!“
Не последва грак повторно: тъй замлъкна тежко, морно,
сякаш своя дух упорно вля в тоз странен разговор.
Ала слаб да го разгатна, промълвих едва понятно:
„Той ще хвръкне безвъзвратно пак във синия простор —
както всичко — безвъзвратно! — пак далеч от моя взор!“
Грак отвърна: „Nevermore!“
Този отговор таинствен бе умел, но бе единствен,
сякаш го е чул от клетник, който сам и в разговор
е повтарял в скръб и горест, като припев в черна орис,
орис на беди и горест, на неволи и позор —
с укор спрямо свойта орис на неволя и позор
и той беше: „Nevermore!“
Бях учуден, изненадан, а той все тъй горд и хладен
впил бе — строг и безпощаден — във душа ми огнен взор.
Взех кресло и седнах мрачен. И размислях озадачен
има ли, макар невзрачен, смисъл в този отговор?
Що предсказва, горд и мрачен, той в своя отговор
с туй зловещо „Nevermore!“
И във спомени погълнат, мислех и седях безмълвно
сам пред тоя дух прокълнат от Плутоновия хор.
Ах! — в креслото осветено нявга двама ний блажено
смеехме се оживено тук след весел разговор. —
Но в креслото осветено няма пак, склонила взор,
тя да седне: — „Nevermore!“
В миг… по меките килими сякаш стъпки чух незрими —
сякаш стъпват серафими, пратени от божий хор.
— „То в скръбта ти за Ленора бог на ангелите с хора
миг забрава ти изпраща! — викнах аз с възрадван взор. —
Пий и забрави Ленора! — Спри с надежда в бога взор!“
Грак отвърна: „Nevermore!“
„О! — извиках, в страх обземан. — Птица, ил дух на Демон,
ти предсказваш! — О, кажи ми, гост, дошъл от друг простор,
в тоя дом на ад превърнат, дом от ужаса обгърнат,
дето радостта посърна и погасна моят взор,
в Галаад утеха нявга ще ли види моят взор?“
Той предсказа: „Nevermore!“
От надежди изпреварван, викнах аз, готов да вярвам:
„— Предскажи, о древен Гарван — там, зад синия простор,
дето божий Рай сияе, ще ли видя и узная
взетата от бога в Рая в ангелския светъл хор,
що зовът Ленора в Рая ангелите в божий хор?“ —
Той отвърна: „Nevermore!“
„Не! — извиках, пламнал в огън. — Този грак е твойто сбогом!
Чуй! Иди си ти отново в черния Плутонов хор!
Не оставай знак за спомен тук от теб, о вероломен!
Остави ме сам бездомен! — Махай се от моя взор!
Чуй! Изтръгвай от сърце ми своя клюн и своя взор!“ —
Той програкна: „Nevermore!“
И стои над бюста бледен, тъй зловещо в мен загледан,
сякаш Демон всепобеден впива своя огнен взор.
Бди с тържествена осанка — и над всичко хвърля сянка.
И от тази сянка, скрила и лазури, и простор —
знам — уви! — душата няма — към лазури и простор! —
пак да литне: — „Nevermore!“
Цветелина Велчева
