Кое е най-нежното от всички чувства? Сигурно повечето от нас сме единодушни: любовта.

Днес обаче ще ъпгрейднем темата – най-нежното от най-нежното – това е любовта към самия себе си. Особеност на характера, типична за хората и котките (за последното няма клинични проучвания, но всеки коткопритежател, вярвам, ще ме подкрепи). И в тази най-силна от всички привързаности няма нищо лошо. Все пак ти си човекът, с когото – волю-неволю – ти се налага да прекараш целия си живот. Понякога обаче тази щастлива връзка може да се изроди в нещо, което да съсипе отношенията с целия останал свят – нещо, което още древните са разпознали и описали в красивия мит за Нарцис.

Помните го – момче се влюбва в отражението си във водата така безумно, че забравя да отвърне на чувствата на красивата си приятелка – нимфата Ехо, която от отчаяние се превръща в безплътен глас, който отговаря безсмислено на всеки повик. Без да се разтревожи особено от този факт, момчето потъва в собствените си отразени очи и се удавя, за да се превърне в цветето, което и до днес е символ на прекалената себевлюбеност – нарциса.

От приказните времена до днес не един и двама са преживели драмата на Ехо – сблъсък с човек, до такава степен обсебен от собственото си великолепие и важност, че е готов

безцеремонно да жертва пред олтара му чувствата и нуждите на хората около себе си.

И тъй като всеки проблем рано или късно влиза в медицинските справочници, и този получава своите клинични характеристики – като се започне от нарцистичното личностно разстройство (НЛР), премине се през злокачествения нарцисизъм и се стигне до онова състояние на личността, което повечето от нас познават като психопатия.

За много хора е изненадващо, че разстройството, което най-често свързваме с образи като Ханибал Лектър (“Мълчанието на агнетата”), Норман Бейтс (”Психо”) и американския сериен убиец маниак Тед Бънди, се корени в нещо толкова симпатично – да обичаш себе си. И все пак стотиците проучвания върху нарцисизма показват, че той въобще не е безобидна черта, присъща само на манекенките и дискотечните звезди. Когато премине тънката граница на обикновеното самодоволство, той може да превърне човека в опасност за околните и за самия себе си – в “хищник сред себеподобни” според израза на психиатъра Робърт Хеър.

Нарцисизмът има много страни. Още през 1898 г. сексологът Хавелок Елис използва термина “подобен на Нарцис” за хората, които прекаляват с мастурбацията – тоест се превръщат в собствения си сексуален обект. Скоро след него Зигмунд Фройд скача в защита на нарцисизма, като го обявява за черта на характера, необходима за оцеляването и присъща на всички нас. Дори и той обаче признава, че съществува нещо, което нарича “вторичен нарцисизъм” и което описва като отдръпване на сексуалното либидо от околната среда и съсредоточаването му в егото.

Дали любовта към себе си е в основата си сексуална, не е много сигурно. Според друг велик австрийски психиатър – д-р Ото Кернберг, когато нуждата на детето да бъде център на света не бъде преодоляна след влизането му в зрелостта,

новоизлюпеният нарцис не успява да си изгради умението да общува нормално със себеподобните.

Причината е “натрапчивото чувство за грандиозност, нужда от възхищение и липса на емпатия”, както официалната американска класификация на умствените разстройства описва НЛР.

В центъра на света на нарциса стои дилемата между собственото му усещане за величие и болезнената нужда то да бъде потвърдено от околния свят. За да получи това потвърждение, той е готов на какво ли не – да измисля лъжи, които “доказват” какъв чудесен човек е, да манипулира, да побеснява, когато бъде критикуван, да отказва да живее според правилата, отредени за “обикновените хора”. Дори прибягва до всевъзможни форми на жестокост и насилие - или за да потвърди собственото си усещане, че стои над останалите, или за да накаже другите за нежеланието им да го третират като бог. Все пак трагедията не е само на близките му хора – честите депресии и провалените след разкриването на истинското му Аз връзки в много случаи съсипват живота на нарциса и в крайни варианти дори може да го доведат до самоубийство.
Парадоксално, много психолози смятат, че нарцисизмът всъщност произтича от

дълбоко вкоренено чувство за неадекватност и непълноценност,

което обаче нарцисът не може да признае на съзнателно равнище и вместо това се впуска в борба за доказване на противното. При най-безобидната форма на нарцисизма – така нареченото НЛР, тя се изразява в прекалена нервност по отношение на мнението на другите, отслабване на интереса към чувствата им, дразнеща склонност към фукане, вманиачаване по собствения външен вид. Следват опити за манипулиране, които обикновено представляват честа и рязка промяна на настроенията. На това повечето хора реагират, като започват да се съобразяват с желанията на разгневения нарцис просто за да успокоят напрежението, което той прекрасно умее да създава около себе си. Всички познаваме поне един такъв човек – фукльо без чувство за самоирония, който обаче успява да накара всички около себе си да се чувстват нервни, раздразнени и някак непълноценни, колкото и да им е ясно, че величието на нарциса е само смешен балон, надут от самия него.