На 13 април, от 19:00 часа, в навечерието на големия християнски празник Великден, в Софийската опера и балет, ще бъде изпълнен концерта „Верди – Реквием“, с участието на международен състав от солисти.
Във „Верди – Реквием“ ще пеят солистите:
Силвия дала Бенета – сопран, Италия
Тициана Караро – мецосопран – Италия
Даниел Магдал – тенор – Румъния
Мариус Болос – бас – Румъния
Айра Леви – диригент-Берлин
С хора и оркестъра на Софийската опера и балет
За Вердиевия „Реквием”- история
През 1873 година, след „Аида”, Верди започва работа и над своя „Реквием”. През десетилетието 1860 - 1870 той понася няколко тежки лични загуби – умират: неговият тъст Антонио (Папа) Бареци, близкият му приятел и сътрудник, поета и либретиста на: „Риголето”, „Травиата”, „Бал с маски”, „Ернани”, „Макбет”, „Стифелио”, „Двамата Фоскари”, „Симон Боканегра” и „Силата на съдбата”. След това и Росини (1868) . През 1873, на 22 май, умира и великият писател Алесандро Мадзони, към когото Верди изпитва дълбоко уважение.
Двамата гении и вдъхновители на италианската революция се срещат през лятото на 1868 година. Ето какво пише той в едно от писмата си до своята приятелка графиня Клариче Матеи : „Какво мога да ви кажа за Алесандро Мандзони? Как бих могъл да изразя своето невероятно възхищение и блажено чувство пред този светец, както вие го наричате? Бях готов да падна на колене пред него! (7 юли 1868) . За композитора писателят е най- висшият пример на патриотичната гордост на изстрадалата и разпокъсана Италия, тогава бореща се за националната си независимост и обединението си.
Смъртта на Мандзони подтиква Верди да създаде едно от най- хубавите си творения - „Messa da Reqiem”. Премиерата е на 22 май 1874 по повод годишнината от кончината на писателя в катедралата „Сан Марко” в Милано. Дирижира авторът, а солистите са сред първите певци на епохата: прочутото сопрано Тереза Щолц, мецосопраното Маргерита алдман, тенорът Капони и басът Маини. Участват голям хор и много голям оркестър. Следват три повторения в залата на Ла Скала, а само след седмица е премиерата в Гран Опера, Париж ( там Верди получава Ордена на Почетния легион на Франция), след което и в: Лондон, Берлин, Виена, Мадрид. Навсякъде с триумфален успех, за да влезе в постоянния репертоар на всички големи хорове и оркестри по света.
Реквиемът на Верди поставя и едно ново начало - големите сакрални творби да се изпълняват не само в църквите, но и в оперните и концертните зали.
Въпреки успеха и огромния интерес на публиката, в църковните среди се появили критики и нападки срещу „светския” характер на музиката. Клерикалите решили, че Верди се отнесъл „твърде свободно и безотговорно към литургичния текст”. Реквиемът наистина не прилича на типичните традиционни католически заупокойни меси. „В тази музика, пише Джузепе Ронкаля, присъства непрекъснато човекът със своите страхове, съмнения, молби, сълзи, екстази, с душевните си подеми и отчаяния.
Верди разкрива пред нашето въображение редица така различни по форма, рисунък и колорит звукови картини, че неволно си спомняш за мощната и драматична четка на художника Тинторето, за най- силните страници от „Божествената комедия” на Данте, за „Страшния съд” на Микеланджело Буонароти...”
В този свой късен шедьовър Верди говори на своя привичен език, въодушевен от едно безспорно дълбоко чувство. Един вибриращ лиризъм. Широките, пластични мелодии тук са пределно изразителни, горещи, чувствени като оперните му мелодии. Музикалният му език е образно конкретен, както в най- силните му оперни опуси. Типичното за оперите му съпоставяне между различните образи и настроения и ярката контрастност на Реквиема са родствени на търсенията му в „Аида”, Дон Карлос” и останалите му зрели сценични творби.
В седемте му части срещаме една неповторима свежест и разнообразие на темброви и хармонични багри, често пъти сурови, плътни, сумрачни („Dies irae”, „Tuba mirum”, „Rex remendae majestatis”), или пък светли, ярки („Sanctus”) , понякога импресионистично изискани и нежни като в „Lux aeterna” и в „Lacrimosa”. Както и в „Аида” оркестърът на Верди тук е „вокален”, „пеещ”, като много изкусно, майсторски, по един новаторски начин използва тембрите на солиращите духови инструменти.
Гениална музика, в която прелива океан от чувства: мъжествен героизъм, гневен протест, дълбоко страдание, просветлен лиризъм и страстна мечта и надежда за свобода и щастие. Духът е повален, но не и сломен, той все още е жив – това е идейният извод на това гигантско, новаторско произведение на великия Верди.
