- Често се сблъскваме с предразсъдъци по отношение на децата на сами родители. Общоприето мнение е, че те израстват по някакъв начин психически непълноценни. Възможно ли е наистина един липсващ родител да предизвика недостатъци в характера на детето?

- Така, както ми задавате въпроса, би могло да има някакви проблеми по-нататък. По същия начин може да се очаква и че ако общуването с родителя, който го отглежда, е пълноценно, няма да има никакви причини за тревога. Всичко зависи от това каква е връзката между родителя и детето, защото има и пълни семейства, в които децата са сами, макар че физически имат двама родители.

Важен е контактът и не толкова количеството, колкото качеството на контакта между родителя и детето. Мога да ви кажа, че в последните години има страшно много промени в наложената семейна педагогика, която изискваше майката да си отглежда детето дълго време, имаше регламентирани по-дълги отпуски за отглеждане на дете, които сега ги няма. И де факто децата много често преди навършването на една година започват или да ходят в някакво педагогическо заведение, или да ги гледат тъй наречените бавачки. Не е същото, както ако ги гледат майките. Освен това работещата майка е напрегната и контактът пак не е пълноценен, макар че прекарва определено време вкъщи. Категорично обаче смятам, че въпросът е не толкова дали детето се отглежда от един родител, или от цяло семейство, колкото е важно качеството на това отглеждане.

- Какво е значението на ролите, които детето възприема от майката и от бащата?

- Това има огромно значение. Един от законите в детската психология и психопатология е, че трябва да има ясно разграничение между ролите на бащата и на майката. Има един кръг, в който родителите трябва взаимно да осигуряват комфорта на семейството. Това означава, че бащата трябва да осигури комфорт на майката, а тя да осигури комфорта на детето. Това обаче е идеалният вариант. В този вариант ролите трябва да бъдат разпределени по следния начин: бащата налага правилата, рамките на поведението, следи за изпълняването на правилата, наказва. Майката пък е тази, която обгрижва, тоест тя може понякога да смекчи малко правилото, без да го нарушава. Пак казвам обаче, това е идеалният вариант. Напоследък все по-често се случва ролите да се разменят даже в пълни семейства. Майката е тази, която поставя границите и правилата, едновременно обаче не напуска и другата си роля на обгрижваща и става така, че един и същи човек налага правилата и ги нарушава. Това е страхотно объркващо за детето. Защото семейната структура много се промени по много различни причини. Вече го няма онзи класически модел на семейството, в който бащата осигурява доходите, той е водещият, той е главата и други части на тялото (смее се), не е вече тая структурата. Много често се срещат взаимни обвинения между съпрузите от типа: “Ти не ми даваш правото аз да бъда водещият, ти не си достатъчно обгрижваща”. В това според мен важна роля играе изключително ниската информираност на българските родители за начина на родителстване. За всичко друго учим, само не как да бъдем родители. А това е най-сложното и най-важното нещо, което съществува. В повечето семейства стратегията е от типа “проба - грешка”. И опитното зайче е детето. Но по-скоро вината е на психологическата гилдия, която няма практика да дава информация за справянето в такава ситуация. За такива неща се намесваме само ако вече има някакъв проблем. Но да се търси консултация, когато детето е още малко и много неща могат да се променят, няма практика.

- Нека ги информираме сега! Наскоро чухме за случаи, в които детски градини организират университети за родители, в които ги учат как да възпитават децата.

- Изключително хубаво нещо! Стига да е наситено с добро съдържание. Училищата за родители по едно време тръгнаха по малко грешен път, образоваха хората само за физическото обгрижване и за често срещани болести, което, разбира се, е много важно! Но никой не обръща внимание на психическото развитие и на психическото здраве. Като че ли там трябва да е акцентът на тези училища. Много е странно - всички говорим за единство на тяло и душа, обаче като се стигне до това нещо, лекарят гледа тялото и почти не се сеща за психическото здраве. А грижите за него започват от първия ден на детето. От първата прегръдка, от първото поемане на бебето.

- Има спорове, че самотният родител и детето му развиват по-висока степен на взаимна зависимост.

- Дали това ще стане, пак зависи от качеството на контакта. Ако родителят и детето обаче живеят в по-голяма изолация, може да се очаква зависимост. Макар че много често не се прави разлика между зависимост и привързаност. Привързаността е психологически конструкт, който се формира до края на първата година. Адекватната привързаност означава детето да ползва майката като сигурна база. То трябва да е сигурно, че ще получи подкрепата й, когато има нужда от нея. Ако това не се формира до една година, то има много тежки последствия в зряла възраст. Израстват неемоционални, несигурни хора, които живеят с мисълта, че каквото и да поискат, то няма да се случи.

- Възможно ли е детето да развие едипов комплекс към самотната майка и да има проблеми с връзките в живота си?

- Да. Но това може да се случи и в пълно семейство. Това става, когато не се осъществи отделяне на майката от детето. Знаете ли колко често деца до 12-13-годишна възраст спят в леглото на мама? Има и случаи, когато спят между мама и татко. Разбира се, с разрешението и подкрепящото поведение на самите родители. Обикновено тези прехвърляния започват, когато децата са болни, когато имат колики в 4-ия до 6-ия месец, и след това те остават. Това обаче е така, защото на родителите им е по-добре да усещат подкрепата на детето, когато я няма подкрепата помежду им. Това е търсене на трети човек, който да оправи контактите им. Но за детето това означава неотделяне и се развиват едипови комплекси, комплекси на Електра и така нататък. Твърде дълго време се поддържа симбиотичната връзка - “Аз не мога сам, мама винаги е добра (или винаги лоша), но тя е до мен. Аз не мога сам да тръгна да правя нещо”.