На една зелена поляна растяло нежно и красиво Цвете. То било толкова прекрасно, че когато Слънцето го видело, се усмихвало, а птиците запявали още по-силно. Всички наоколо били възхитени от прелестното създание на природата и не спирали да говорят за него.
Веднъж, когато по този край минал Вятърът, дочул за неземната красота на Цветето и решил на всяко цена да го види. Още щом го зърнал, дъхът му спрял – в действителност то било най-изящното от всички цветя, които той бил виждал някога.
Влюбил се Вятърът от пръв поглед в прекрасното растение и решил да му загатне за чувствата си, като леко го разлюшкал. Цветето, което до този момент не знаело що е нежен полъх, също се влюбило. В знак на своите чувства то размърдало леко листчетата си и окъпало цялата поляна с аромата си.
На Вятъра обаче това му се сторило крайно недостатъчно. Ето защо той решил, че ако завее още по-силно, Цветето ще се впечатли повече от него и ще му отвърне по същия пламенен начин. Затова той впрегнал всичките си сили и изразил любовта си, като духнал Цветето.
Разбира се, крехкото растение не могло да устои на мощната буря, пречупило се и паднало на поляната. Шокиран от реакцията на Цветето, Вятърът сърдито се развикал:
– Аз ти отдадох любовта си по възможно най-гръмкия начин, а ти какво стори в замяна! Пречупи се! Очевидно никога не си ме обичало!
Цветето обаче не можело да отговори нищо на упреците му. То лежало мъртво на земята…
