Надеждата е едно от най-недооценените чувства в днешно време, когато всеки ден сме изправени пред редица предизвикателства и често ни се случва да сме в безизходица. Точно тогава тя ни е необходима, а силата ѝ е толкова голяма, че има цяла легенда за нея. Неслучайно тя бива заключена в кутията на Пандора* под всички злини, които можем да си представим. Така е, защото за да я почувстваме, ние първо трябва да страдаме. За да се запази равновесието в природата, в битката между доброто и злото - между щастието и трудностите.
Що е личност?
За да усетим надеждата, ние първо трябва да се характеризираме като личности. Нашата способност да си придаваме индивидуалност е от особено значение за развитието ни като вид. Само същество - личност би си задало въпросите: Как съм се появил? Къде съм? Защо съм тук? Това любопитство ни е тласкало напред към просвещението и науката, най-голямото предимство на хората над останалите живи същества.
Но какво всъщност представлява личността?
Погледнато буквално ние сме купчина елементарни частици*, подредени по определен начин. Ако си представим човека като йерархична формална система, то в основата са именно тези частици. Някъде по - нагоре по йерархията се образуват невронните импулси, над тях клъстери (групи) от възбудени неврони, а след това последователно една след друга възбудени групи. Цялата тази формална система е обединена от физическата представа за нашия вид. Личността не спада към тази система. Тя е психическо състояние или мета - система. С други думи е проявление на нашата физическа структура, излязло сякаш отвъд нея. В природата нищо не прескача нива, камо ли да излиза от дадена структура, затова ,според мен, усещането за личност е една илюзия. Илюзия за съзнание, плод на еволюцията, която ни е съхранила като вид и ни е дала солидно оръжие в лицето на стремежите към самопознаването и саморазвитието.
Егоцентризмът*
Илюзията за личност само се е затвърждавала през вековете. Причината е липсата на отговори на горните и подобните на тях въпроси. Наблюдавайки света, ние сме видели, че сме единственият вид с подобни мисли. Това ни е карало да се чувстваме специални и е укрепило усещането ни за индивидуалност. Липсата на разбиране на явленията в околната ни среда отново е създала илюзорно тяхно обяснение в лицето на религията. До голяма степен двете илюзии си приличат - отчаяно проявление на мозъка ни да обясни неща, за които няма или има оскъдна информация. Религията, сама по себе си, показва нивото на егоцентризъм в миналото. Вярвали сме, че сме център на вселената, и единственият разумен живот в нея. Днес знаем, че първото е далеч от вярно, а относно второто - то е статистически много малко вероятно. Самият факт, че сме се опитвали да си “затваряме очите” за истината, за да останем в плен на илюзията, показва колко вглъбени в нея сме били. Борбата между Галилей и църквата относно хелиоцентризма* е ярко доказателство за желанието ни егоцентризмът да устои на всяка турболенция, породена от ново знание за света.
В следващите години и други учени, подобно на Галилей, са били принудени да се отричат от идеите си и са били заплашвани заради познанието си.
Личността и правото на избор
За мен, чувството за личност до голяма степен е свързано с усещането за свобода и правото на личен избор. В свят на преобладаващи демократични ценности и борба за справедливи човешки права, няма нищо по - хубаво от това да усещаш, че държиш живота си в ръце. Че сам решаваш по кой път да поемеш и какво решение да вземаш в дадена ситуация.
Усещането, обаче, ще остане единственото, което реално имаме. Във вселена, където всяко действие си има последствие или противодействие, всяко наше дело е резултат от редица вече изминали събития. Ние взимаме решения на база опит, влияние на околна среда, дори “вътрешните ни усещания” са просто следствие на взаимодействието между елементарни частици в конкретния момент (ако трябва да бъдем съвсем буквални). Всичко това е плод на последователни неща случили се в миналото. Това, което правим сега, ни води към това, което ще правим в бъдеще. Сякаш имаме избор, но винаги ще стигаме до едно и също заключение при еднакви условия.
Детерминистична* ли е вселената?
Дотук текстът сякаш показва, че всичко е предопределено. На това се противопоставя квантовата физика. Може би сте чували за котката на Шрьодингер* като метафора на определението на Хейзенберг за дуалността и нопределеността* на света на микро ниво и, че всичко в света на елементарните частици е базирано на вероятности. С изкачването по формалната система на устройството на вселената, при преминаването към нивата на макро света, тези “квантови свойства на вероятностите” намаляват значително. Процесът за това се нарича квантова декохерентност*.
И все пак някои събития в квантовия свят си остават необяснени, а това нарушава детерминистичната ни представа за вселената. За да избегнат този проблем редица учени, сред които Ленард Съскинд, Браян Грийн и други, твърдят, че вероятно съществуват паралелни вселени, където да се е изпълнила всяка една възможност, предложена ни от теориите за елементарните частици. Може би Господ все пак не играе на зарове*.
Това са само хипотези, но са доказателство, за това колко много път сме извървели и колко много сме променили представите си за света.
Детерминизъм, ами сега?
Само една система със съзнание, може да създаде съзнателна подсистема - наследник. Ако вселената наистина се окаже детерминистична, то ние ще я лишим от такова. Това прави възможността ние да имаме реална личност минимална. Нашият избор винаги ще бъде предопределен, а усещанията за свобода и контрол над живота ни, нищо повече от една измама.
И все пак има ли надежда?
Надеждата за мен е илюзорна вяра на психическа основа. Разбира се, не искам да звуча сякаш сме герои в творба на Кафка, където всичко е необратимо, а надеждата безсмислена. Напротив, смятам, че чувствата са еднакво важни с разума и стремежа към наука и рационални обяснения за вселената. Те осмислят съществуването ни, поставят ни морални рамки и често са причината да чувстваме, че водим по - пълноценен живот. Придават смисъл на нашето съществуване, а на нас това ни е необходимо, за да продължим да си задаваме екзистенциални въпроси, които ни тласкат напред, дават ни сили и ни окриляват. В крайна сметка, винаги е по - добре да вярваш, че има решение за всеки проблем и, че е възможно всичко да се е подредило по такъв начин, че да се натъкнеш именно на него.
Автор: Иван Григоров
Справка:
Кутията на Пандора - ключов елемент в гръцките митове, свързващи равновесието между благата и злините, които са участта на хората
Егоцентризмът - склонност да превърнеш себе си в център на света
Елементарна частица - частица, за която няма експериментални доказателства за наличието на вътрешна структура, т.е. не е съставена от други, по-малки частици
Хелиоцентризмът - теория за строежа на вселената, според която слънцето се намира в центъра на вселената
Детерминизмът - философската теория, че всяко събитие, включително човешкото съзнание и действия, е причинно предопределено от непрекъсната поредица от по-ранни събития
"Господ не играе на зарове." (Алб. Айнщайн)
Принцип на неопределеност (В. Хайзенберг) - твърдение в квантовата физика, че мястото и импулса на дадена частица не могат да бъдат точно определени едновременно
Котката на Шрьодингер - персонаж от изглеждащ парадоксално мисловен експеримент, предложен от Е. Шрьодингер, когато искал да покаже непълнотата на квантовата механика при прехода от субатомни към макроскопични системи.
Квантова декохернтност (на английски) (Wikipedia)
Източници:
Конфликт с Римокатолическата църква
Космическият пейзаж от Ленард Съскинд
Елегантната вселена от Брайън Грийн
What Is Kafkaesque? - The 'Philosophy' of Franz Kafka
Още по темата:
Steven Pinker: On Free Will | Big Think
Michio Kaku: Why Physics Ends the Free Will Debate | Big Think
