Колко често сме чували, че това или онова е работа на родителя или учителя.
Истината е, че най-важна е семейната среда. Това никой не го отрича. Това е първият досег със света, задаването на критериите за добро и зло, правилно и грешно.
От един момент нататък обаче децата попадат в училище и средата рязко се променя. Можем само да се надяваме, че ценностите, на които сме възпитали децата си, ще им помогнат в първите стъпки към самостоятелния живот.
Каквото и да си говорим, в училище средата рязко се променя – няма я мама, която да каже да не пипаш там, да си измиеш ръцете ,преди да ядеш, да си изядеш закуската и т.н.
Оттук започва „прехвърлянето на топката“ – родителите се оплакват, че учителите не възпитават децата им, учителите се оплакват, че родителите не са си възпитали децата.
Работата обаче е комплексна и взаимна. Няма как едната среда да бъде функционална без другата. И това е така, защото детето тръгва на училище на една доста ранно възраст, когато все още попива модели на поведение и тепърва се изгражда като личност с определен морал.
Разбира се, че определяща е семейната среда, но училищната в никакъв случай не е за подценяване. Не може да си „измиваме ръцете“, като обвиняваме само родителите или само учителите за определен тип поведение.
От една страна, родителите задават първия поглед към света, от друга страна обаче, от един момент нататък учителите прекарват много време с нашите деца, имат възможност да застанат на трибуна, от която пряко да отправят своите морални послания към децата. А те попиват.
Така че и двете институции са еднакво важни – и родителската, и учителската. Какво по-хубаво, ако работят ръка за ръка!
