Никога не съм имала подкрепата на родителите си.

Още от най-ранна възраст съм запомнила какво означава да си „лошо дете“.

Каквото и да правех, винаги бях онова лошо дете, което разлива млякото, обува си наобратно обувките, облича си наопаки блузата. Лошо, лошо дете.

Сигурно звучи странно и дори неблагодарно отстрани, ако споделя, че от близо 5 години не съм общувала с родителите си и никога през живота си не съм се чувствала по-добре и по-свободна.

Говори се за кармични връзки, грехове, за родови проклятия и т.н. и сигурно е важно за някои хора да бъдат в добри отношения с най-близките си, но за мен е точно обратното. След всички изтърпени обиди и унижения, след всички опити от моя страна и подадени ръце, след всички усилия да простя и да продължа напред… разбрах, че не можеш да промениш никого, нито можеш да накараш някой да те обича насила. Дори това да е собствената ти майка.

Родителите ми винаги са поставяли себе си на първо място. Често са ме оставяли сама като малка, за да излизат някъде вечер. Свикнала съм да се оправям сама. Няма да лъжа, че не съм се страхувала, че не съм се чувствала нещастна. Но като дете кой се замисля, че родителите му не са прави? Те са целият свят, вярвала съм им безусловно. Смятала съм, че „така се прави“, че „така е редно“, че „аз съм виновна“ задето се страхувам и се чувствам самотна.

Само че не съм била аз проблемът. Те са (били).

Истината е, че към мен имаше само изисквания. И никога похвали, никога удовлетворение. Само обиди, унижения, подигравки, сякаш искаха на всяка цена да ми покажат, че съм едно нищо. Стигнах дотам, че в един момент си мислех, че не заслужавам да бъда щастлива, да съм жива дори.

Бях отличничка в училище. Влязох в елитна гимназия. Никой не ми е помагал. Никой не ме е пращал на уроци. Не казвам, че са длъжни, но всичко в живота си съм постигнала благодарение на трудолюбието си. Тъжно е, че така и не получих едно „браво“ за това. Сякаш винаги съм пречела на родителите си. Понякога се питам дали изобщо са ме искали, дали не съм зачената съвсем случайно, дали са обмисляли да ме „махнат“… Опитвам се да си представя мама в родилното отделение, как ли е реагирала, когато ме е поела за първи път в ръцете си, дали поне тогава е изпитала някаква привързаност, дали ме е целунала и прегърнала… Честно казано, почти нямам спомени за такива моменти през живота си.

Докато бях в горните курсове на гимназията, гледах да работя, когато мога, за да си спестя пари и да кандидатствам да уча в чужбина. От един момент нататък някак бях сигурна за себе си, че не мога да си представя живота повече под един покрив с родителите ми. А и те вероятно щяха да бъдат много щастливи да ме изпратят на летището.

Имах нужда от консултации с психолог и съм много благодарна, че това ми помогна да осмисля нещата и да постигна вътрешен мир.

Приеха ме в престижен университет. Родителите ми не ме подкрепиха. Не ме изпратиха. Не ми помогнаха финансово. Почти никога не се поинтересуваха как съм. Нито веднъж не дойдоха да ме видят, а съм предлагала да им купя билетите като подарък.

Страдах, страдах… и накрая просто разбрах по трудния начин, че „насила хубост не става“.

Когато навърших 20, прекъснах отношенията си с тях. Не беше трудно. Просто спрях да им се обаждам и да ги търся. Да не мислите, че те ме потърсиха…

Надявам се да са живи и здрави.

А на другите момчета и момичета, които имат лошия късмет да са се родили при токсични родители, искам да кажа да бъдат смели, да не се обвиняват, да знаят, че са направили всичко възможно и че са достойни човешки същества, които заслужават да бъдат щастливи.

Не бива да живеете в дълг на родителите си, да се самопогубвате от чувство на вина и малоценност, които са ви вменили те. Уповавайте се на приятелите си. На няколко пъти през живота ми именно приятелите са ме спасявали. Потърсете начин да бъдете независими. Когато станете на 18, вече можете да излезете от къщата на сълзите. Обърнете се към психолог. Не е срамно да поискаш помощ. Това може да се окаже решаващо за бъдещето ви.

Поставете себе си на първо място. Дайте си шанс. Обърнете смело следващата страница от книгата на живота си.

Лична история

Нашата читателка пожела да остане анонимна

Редакция: обекти.бг