Една млада жена току що тръгвала по пътя на своето майчинство. Вглеждала се в личицето на новороденото си дете и мислела: „Колко ли ще продължи това щастие?” А Ангелът, който стоял до нея, ѝ отговорил: „Пътят на майчинството е дълъг и труден. Ти ще се състариш, преди да стигнеш до края му. Но знай, краят ще бъде по-добър от началото”.
Но младата майка била щастлива и не можела даже да предположи какво може да е по-добро от тези прекрасни години. Тя играела с децата си и по пътя събирала цветя с тях, къпела ги в чистите потоци, слънцето светело. Майката танцувала с рожбите си и викала от радост: „Нищо не може да е по-прекрасно от това щастливо време!”
Когато настъпила нощ и започнала буря, тъмният път пред тях не се виждал, а дечицата треперели от страх и студ. Майката ги прегърнала, притиснала ги близо до сърцето си и ги покрила с наметалото си… Децата казали: „Мамо, нас не ни е страх от нищо, защото ти си с нас и нищо лошо не може да ни се случи”.
Настъпило утрото, те видели пред себе си една висока-висока планина и започнали да се изкачват, и се уморили... Майката също била уморена, но през цялото време говорела на децата си: „Потърпете, още малко и ще стигнем там”. Когато децата се изправили и стигнали до върха, те казали: „Мамо, ние никога нямаше да успеем да направим това без теб!”
Като си легнали вечерта, майката погледнала към звездите и си казала: „Това е по-добър ден от вчерашния, защото моите деца познаха силата на духа пред лицето на трудностите. Вчера им дадох храброст, а днес – сила.”
На следващия ден се появили странни облаци, които затъмнили цялата земя. Това били облаците на войната, ненавистта и злото. Децата търсели майка си в мрака, викали името ѝ… а когато успели да се намерят едни други, майката им казала: „Вдигнете очите си към Светлината”. Погледнали децата и видели високо над тези облаци вечната слава на Вселената, и това ги извело от мрака.
Тази нощ майката си казала: „Това е най-добрият ден от всички, тъй като показах на децата си пътя към Бог”.
Минавали дни, седмици, месеци и години… Майката остаряла, прегърбила се… Но децата ѝ били високи, силни и умни, те смело вървели през живота си. Когато пътят станел прекалено стръмен и труден, те я вдигали на ръце и я носели, защото тя била лека като перце… Накрая, когато се изкачили горе в планината и вече без нея виждали, че пътищата стават светли, а златните врати за широко отворени.
И казала майката: „Аз стигнах края на моя път. Сега вече наистина знам, че краят е по-добър от началото, защото виждам, че моите деца могат да вървят напред сами, а техните деца – след тях”. И децата казали: „Мамо, ти винаги ще бъдеш заедно с нас, даже когато преминеш през тези врати”.
Те стояли и наблюдавали как тя продължила да върви напред сама и как портите бавно се затворили след нея”. Тогава казали:
„Сега ние не я виждаме, но тя все още е с нас. Майка като нашата е повече от памет. Тя завинаги е живо присъствие."
