6 житейски похвата за напреднали родители

Наскоро, стоейки на малка опашка, наблюдавах майка и дъщеря на около осем години. За няколко минути повече от петнадесет критики се изсипаха от устата на майката върху детето, дори ги броих.

„Стой нормално. „Не, няма да получиш сладолед. И шоколад също. Не може да ги ядеш често, добре знаеш това. Защо ме молиш за нещо през цялото време? Не ми харесва. Не ми харесва, че се вкопчваш в мен. Не си ли в състояние да се държиш както трябва?”

Между другото, момичето се държеше напълно предсказуемо за възрастта си. Тя скучаеше малко, зяпаше наоколо и непрекъснато искаше лакомствата, които й попадаха пред очите. Искаше също да общува много с майка си – да я въвлече в някакво живо взаимодействие, но не се получи. Майката беше неумолима. Гледайки ги, си помислих, как би се чувствала родителката, ако в работата я упрекват със същата честота, с която тя самата го прави. По всичко излизаше не особено добре.

Независимо дали ни харесва или не, децата ни почти не са защитени от нас. От нашата невроза, раздразнение, умора и образователна глупост. Те нямат възможност да си тръгнат, затръшвайки вратата и да пренощуват при приятел. Те не могат да парират – „Остави ме на мира и подреди нервите си“. Целият арсенал от техните възможности се свеждат само до лошо поведение, което само влошава нещата и създава болести. Малко е, нали?

Сигурна съм, че вие, моите читатели, сте отговорни родители. Мисля, че не наказвате децата с мълчание, не се подигравате, не сплашвате, не прилагате физически наказания. Но ако имате желание, можете да отидете малко по-далеч. За целта събрах няколко „случая“, в които грешат дори мъдри възрастни, и ви ги предлагам заедно с по-успешните решения.

Е, както винаги, ще се радвам да обсъдим.

Плаче – утеши

Съученичка на дъщеря ми получи тройка по обкръжаващия свят. Тя слезе при майка си, която я чакаше във фоайето на училището, разплакана и невъзможно нещастна. Гледайки лицето ѝ, заляно в сълзи, аз самата исках да плача. Майка ѝ запази скандинавска издръжливост.

И за какво ревем? – попита тя саркастично, пренебрегвайки поздрава. – Каква е драмата този път?

Може майката да е искала най-доброто. Може би се опитваше да каже, че една тройка не си струва такова страдание, но не ѝ се получи много добре. Детето научи, че чувствата му не са подходящи, и че няма да намери разбиране, въпреки че на тази възраст все още е необходим друг, за справяне със силните емоции. Не такъв, който забранява, а този, който съчувства.

Вместо заключение: всичко, което трябва да се направи в разгара на детската емоция, е прегръдка и успокоение. Тогава, когато емоцията спадне, вече е възможно да се обсъди причината, реакцията и нейните алтернативи. Но не преди сълзите на детето да пресъхнат.

За размисъл: проблемите със спонтанната емпатия понякога се случват при онези от нас, чиито емоции в детството също са били обезценени или дори направо забранени. Ако става въпрос за вас, може би си струва отделно да обърнете внимание на страха си от нечие открито изразяване на чувства.

Уроци без упреци

Задачите по английски наскоро бяха голяма мъка за дъщеря ми и мен, а всичко това, защото търпението ми стигаше само за няколко минути. След третата грешка започнах да въздишам, да въртя очи и като цяло да изразявам „фу“ по всякакъв възможен начин, докато не ми се стори, че детето с голяма радост изобщо няма да греши. Но засега не се получава.

Съветите на психолозите „не влизайте в училище“, за съжаление, не винаги са приложими. Настоящата училищна програма принуждава учениците да търсят помощ от големите, но помощта често се превръща в порой от критики. „Не го ли знаеш това?“, „Как може да не разбираш елементарни неща?“, „Седни и препиши всичко от самото начало.“ Не стига в училище, а и вкъщи… Като резултат, опитът на детето от собствената му некомпетентност само се засилва и мотивацията за учене предсказуемо намалява.

Вместо заключение: упреци, засрамване, заповеди за „мобилизиране“ – нищо такова не стимулира умствената дейност и не помага на децата да учат по-добре. Така че, ако нямате достатъчно търпение за висока педагогика, по-добре е да се обадите за помощ на някой външен – роднина, учител или дори съсед от гимназията. Те ще се държат много по-продуктивно.

За размисъл: между другото, какво става с вашия личен вътрешен критик? Още ли ви държи?

Премахваме „поне“

„Горко ми, добре, поне измий ръцете си преди ядене!“, „Разтреби поне бюрото си, иначе скоро мишките ще го нападнат“. Няма нищо лошо в тези фрази, освен ако израза „поне“ не се превръща в ежедневен начин за изразяване на пасивна агресия. А в някои семейства това се случва.

„Иди поне за хляб – пак нищо друго няма да очаквам от теб“. „А обадили се поне веднъж на баба си или отново нямаш време?“ Периодично детето се убеждава, че постоянно прави нещо нередно – не както се очаква от него. А родителите предприемат всякакви опити да поправят с презрителна гримаса на уморени кредитори – казват, че какво и да вземат от вас, е безполезно. Изненадващо ли е, че с течение на времето то ще се опита да избягва ненужната комуникация с тези, за които винаги не е достатъчно добро?

Вместо заключение: това е ужасна баналност, но детето (което между другото не е искало да бъде родено) наистина не може да отговори на всички очаквания, насочени към него. Точно както и родителите не винаги отговарят на очакванията на хората около тях.
За размисъл: какво ще кажете за очакванията за съпруг/съпруга, на колеги или приятели? Имате ли чувството, че постоянно ви разочароват?

Уважавайте личното време

Намирайки пластилин на кухненския шкаф и петна от водни бои в мивката, изпитваме естественото желание да привикаме детето да чисти. С всички бойни виковете „Маша, махни го веднага!“ са един след друг, докато Маша напразно се опитва да завърши рисунката пони на кънки.

И все пак, дори най-малките деца трябва да имат свободно от родителски интервенции време. Още повече, че трябва да има и при подрастващите, и при самите родители. Справяйки се с необходимостта, незабавно да включим потомството в обществено полезни дейности, ние, наред с други неща, го учим да уважава границите на другите и си осигуряваме законното право да кажем: в следващите четиридесет минути мама и татко не могат да бъдат обезпокоявани.

Вместо заключение: най-ефективното решение на този проблем е да се споразумеете предварително за времето, през което детето ще подреди нещата или ще помогне на възрастните. Но щом изтече – това е, оставяме човека на мира. Същото важи и за тинейджърите, които „биха могли да помогнат на майка си поне веднъж, като отлепят дупето си от дивана“. Въпреки възмущението от тези чудовищни безделници, все пак е по-добре да поискаме помощ предварително, като ясно посочим, колко и кога ще е необходима.
За размисъл: как е вашето семейство с молбите за помощ? Винаги ли са молби или може би искания? Благодарите ли, когато ви помагат?

Моля за прошка

Позната майка разказа за казус. Дъщерята, която се разхождаше с приятели, трябваше да се върне в осем вечерта и останали само няколко минути. Вкъщи обаче я чакал скандал. Мама, по собственото си признание, сбъркала времето, уплашила се до смърт, хукнала да търси изгубеното дете и когато се върна с нищо, била близо до истерия. А момичето, напълно депресирано от майчината реакция, не можа да каже нито дума в своя защита.

И как свърши всичко? – извини ли се?

Позната майка беше смаяна. Не, не се извиних или дори не си помислила, че би било подходящо. Тя се тревожеше за родителския си авторитет, припомни дузина случаи, когато детето е сгрешило, а след това каза, че да, по-добре би било веднага да признае грешката и да поиска прошка за невъздържаността. А сега не знае как.

Ние, родителите, грешим не по-малко от собствените си деца. Но ако изискваме обещания от децата да не правят повече така, тогава самите ние забравяме да промърморим „съжалявам“. А това е поне нечестно. Доверието ни по подразбиране е толкова високо, че дори в отговор на най-несправедливите обвинения, детето се чувства виновно. Родителите знаят по-добре. И ако са възмутени, тогава вероятно има за какво. И тогава сме изумени, че в училище или в летен лагер децата ни не знаят, как да се грижат за себе си. Наистина, как се оказваш краен в някой случай?

Вместо заключение: тук всичко е просто. Сгреших – поискайте прошка и предложете символична компенсация – например, поиграйте малко заедно.

За размисъл: ако ви е трудно да се извините на децата, на какво се дължи това? Трудно е да признаете грешките си, страшно е да не загубите уважение, мислите, че само равни по възраст и статус заслужават извинение, нещо друго?

Тренираме издръжливост

Като дете, още като се събудя, се опитвах да разбера, в какво настроение е баба ми. И нищо чудно. В крайна сметка благополучието на настоящия ден изцяло зависеше от кой крак ще стане днес. Ако е необходимо, тогава може да живеем спокойно. Ако не, тогава ми бяха осигурени няколко часа караница – и без никаква причина.

Бабите обаче са специална тема. Толкова много трудности се паднаха върху това поколение, че би било прекомерно да се очаква емоционална саморегулация от тях. Но имахме по-голям късмет. А това означава, че начинът ни на общуване с детето не трябва да зависи твърде много от работните неприятности или нюансите в брака. А на практика се оказва съвсем различно.

Днес мама е мила и можете да седите на таблета цялата вечер. Утре мама е ядосана, което означава, че ще влети за четворката по математика. Днес можете да пеете с пълен глас, утре е по-добре да седите тихо в стаята си, но не дай боже да затворите вратата и веднага ще чуете, че това не е вашият апартамент и нямате право на нищо. Така светът губи и последната си капка сигурност.

Вместо заключение: всички ние сме до известна степен хора на настроението, а това не е голям проблем, освен ако не се превърнем от майки в мащехи, когато нещата се объркат.

За размисъл: Смятате ли, че близките хора са затова, за да не се сдържате в различните случаи? Или животът в семейството все пак изисква някакъв вътрешен контрол?

Моля, споделете и кои моменти ви се струват трудни? С какво се справяте? Искате ли да бъдете по-добри родители? Ако да, с какво?

Автор: Оксана Фадеева; превод: Йосиф Йоргов