Когато си представяте човек с отлична преценка, за какви черти на характера се сещате? Може би ви идват наум качества като интелигентност, находчивост, смелост или търпение. Това са все възхитителни добродетели, но има една черта, чието място е начело в списъка, но която бива дотолкова пренебрегвана, че дори си няма общоприето име.
В книгата си „Прозорлив ум“ Джулия Гейлъф я нарича „нагласата на съгледвача – мотивацията да виждаме нещата такива, каквито са, а не такива, каквито ни се иска да бъдат“.
Благодарение на нагласата на съгледвача разбираме кога сме в грешка, изнамираме пропуските в знанията и логиката си, подлагаме на проверка предположенията си и променяме поведението си.
Книгата включва вдъхновяващи примери, които ни помагат да осмислим и да култивираме у себе си тази нагласа. Ето един от тях.
Загадката на пауновата опашка
„При вида на перо от паунова опашка всеки път ми призлява!“
Чарлс Дарвин написал този ред в писмо до свой приятел през 1860 г. Била изминала една година от публикуването на „Произход на видовете“ и Дарвин вече бил въвлечен в разгорещен международен дебат относно теорията му за еволюцията. Той се шегувал само наполовина, че му става зле, щом види паунова опашка. Пауновите пера, макар и красиви, изглеждали като пряка заплаха за теорията, която ученият бил разработвал десетилетия наред и на която заложил професионалната си репутация.
Според теорията на Дарвин за еволюцията чрез естествен отбор характеристиките, които помагали на животните да оцелеят, се предавали на следващите поколения, а характеристиките, които не били от полза за оцеляването, постепенно изчезвали. Опашката на пауна е пищна и толкова огромна, че на височина стига до метър и половина. Една такава опашка само би обременявала птицата с тежестта си и би затруднявала бягството ѝ от хищници, така че защо еволюцията ѝ е позволила да се появи?
Дарвин не смятал, че е надарен с пъргава и особено аналитична мисъл. Паметта му била слаба и не успявал да проследява дълги математически аргументи. Въпреки това той вярвал, че компенсира тези свои недостатъци с едно изключително важно качество: порива му да прозре механизмите на реалността. Откакто се помнел, той се стремял да проумее заобикалящия го свят. В борбата си с мотивираното мислене той следвал принцип, който наричал „златното правило“:
„...когато ми попадне публикуван факт, ново наблюдение или мисъл, които са в разрез с моите общи констатации, да ги записвам незабавно и всякога, тъй като от опит съм установил, че такива факти и мисли много по-лесно се изплъзват на паметта, отколкото благоприятните“.
Ето защо, въпреки че опашката на пауна будела тревога у него, Дарвин не спирал с опитите си да разплете загадката на съществуването ѝ. Как би могла тя да се впише в теорията за естествения отбор?
За няколко години той нахвърлил очертанията на правдоподобен отговор. Естественият отбор не бил единствената сила, която движела еволюцията. Половият отбор бил от също толкова голямо значение. Някои особености като например голяма, пищна опашка били крайно привлекателни за противоположния пол. Следователно тези особености можели да се разпространят сред представителите на даден вид с течение на времето, тъй като, въпреки че имало риск да накърнят шансовете на животното да оцелее, те увеличавали шансовете му да се възпроизведе. Вторите можели да вземат превес над първите.
Парадоксът е, че перата, които разболявали Дарвин от притеснение, в крайна сметка само укрепили теорията му. Това не се случвало за първи път. Докато Дарвин правел проучвания за „Произход на видовете“, той вземал под внимание всяко наблюдение, което можел да открие и което противоречало на теорията му, като размишлявал върху него, мъчейки се да го обясни, и в резултат преработвал теорията си. Когато приключил, неговата теория на естествения отбор била толкова солидна и подплатена с толкова много доказателства, че въпреки яростната съпротива, която предизвикала в началото, за едно десетилетие по-голямата част от научната общност се убедила в правотата на Дарвин.
