Нямам много време.

Забравям цели изречения, подредбата на останалите чезне. Ще се опитам да напиша колкото се може повече, докато думите още горят в паметта ми. Но там са и картините, огромното оцъклено око върху Луната е втренчено в мен, а зад сребристия ѝ диск има друг, огромен…

Там е и усещането как онази реалност, другата, ме придърпва.

*          *          *

Всичко започна с идея. Не с чертежи или математически формули, а с мисъл, наглед обикновена. Онази късна лятна вечер Боян каза:

– Имам идея за разказ. За конкурса тази година. Булгакон…

– Тъпо име – прекъсна го и дръпнах от цигарата.

– …Двайсе и три – довърши той, и продължи – Наскоро четох, че учени изчислили вероятността да живеем в симулация. Познай колко е?

– Десет процента – оставих цигарата на бетонния ръб на фонтана и протегнах ръка за бутилката бира. Наоколо глъчката на рехавите групички младежи в парка се носеше в във вечерната прохлада докато тъмнината се спускаше над селото.

– Петдесет.

– Стига бе! – възкликнах – Значи може да живеем в…

– Само не казвай „Матрицата“! Банално е.

– Няма, няма! Давай, каква е идеята ти?

– Да започнем отдалеч. Как биха изглеждали онези, другите, които са създали симулацията? Може би като нас – няма смисъл да измисляш друг вид, щом можеш да използваш своя като модел. Възможно е нашият свят да е копие на техния, но опростено. По-малко копие. За да се пестят ресурси за самата симулация. Все пак си е доста – всяка клетка в тялото ти, всяка песъчинка на брега на морето. Цялата вселена трябва да е линия постоянно. Някак си не върви да насочиш най-мощния телескоп към неизследван участък на космоса, и да се появи надпис: „Моля, изчакайте да се зареди!“.

– Има логика – казах. – Но това е само основата, нали? Какво се случва нататък?

 – Идеята на разказа ми е как обитател на симулацията се опитва да я напусне, като използва причината, за която е създадена самата симулация.

– А каква е тя? – попитах нетърпеливо – Ако живеем в симулация, то тогава защо е създадена? Каква е крайната ѝ цел?

– Все още не знам. – каза простичко той и се умълча.

Въпреки че живеех в града и идвах на село само през лятото, може да се каже, че с Боян, който бе роден и израсъл тук, се познавахме от деца.

Познавах и когато лъже.

*          *          *

Знаел е. Дори тогава, в началото. Усещал е какво има там, неразбираемо, но теглещо го към себе си, като дочута песен на сирени. И Боян, теглен от мелодията, се е готвил да се понесе към повика.

Но преди това е имал нужда от някой, които да стигне до същите изводи щом получи всички парчета от пъзела.

Някой, който да му покаже, че е на прав път.

*          *          *

Бях на шест, когато се запознахме през лятната ваканция в селското читалище. Когато си на шест, не обръщаш внимание на неща като кръпки в дрехите, не ти прави впечатление дали някой е подстриган нескопосано. Приемаш всичко като поредното ново нещо, което едно шестгодишно дете открива постоянно в света наоколо.

След години щях да разбера, че приповдигнатото му настроение в онзи ден няма нищо с обичайното му поведение сред хора, но може би вълнението, че вижда друго дете в библиотеката притъпи естествената му стеснителност, за която в онзи момент дори не подозирах. Заговорихме сред тишината на мързеливия обед и миризмата на стара хартия и платнени корици. Търсех с какво да заменя върнатата „Хари Потър и Огнения Бокал“. С блеснали очи Боян ми тикна в ръцете малка книжка с протрита зеленикава корица и странна картинка и още по-странно заглавие.

„Недокоснат от човешки ръце“ беше име, което при обикновени условия бих подминал, но настойчивостта в думите му, („Страхотна е, казвам ти, точно смятах да я заема за трети път!“) ме убеди.

Досега, типично за дете на шест години, бях чел само приказки. Е, тази също се оказа пълна с приказки… в космоса! Беше нещо ново и различно.

И най-важното – хареса ми.

*          *          *

Помислих, че ме будалка, но все пак говорехме за някакъв разказ, голямата работа!

– А какво правим с изминалото време? Древният Рим, динозаврите, вкаменените мекотели, и всичко това датирано с въглероден анализ? Случило ли се е?

– Създателите на симулацията няма да чакат да се източат милиони години. Историята е програмирана, а симулацията е активирана да кажем преди сто или петдесет години.

– Или може би миналия месец и всичките ни спомени са, както каза, програмирани. – отвърнах – Но тогава какво са хората? Ние с теб?

– Как се учат хората? – внезапно попита той.

– Какво? – попитах объркан – Чакай малко, кое е общото с разказа ти?

– О, има много общо! – засмя се Боян.

– Ами… Учим се в училище. От учебниците, които…

– …са написани от друг. А той, от своя страна, го е научил от някой преди него, и е добавил нещо. Например ти си инженер на компютърни чипове. Естествено, не започваш от нулата – не добиваш силиций в мината, нито се захващаш да сглобяваш литографската машина. Разполагаш с наученото и опита на хиляди души преди теб и го използваш, нали?

– Не разбирам накъде биеш. – признах си.

– По същия начин се обучава и Изкуственият Интелект. Да, намира решения на проблеми много по-бързо, и има достъп до по-голяма база данни, но принципът е същия – използва всичко, открито досега.

– Все още не виждам какво е общото с вероятността да сме в симулация. Ние не сме ИИ.

– Но АКО сме в симулацията, за създателите ѝ именно ние, хората, сме ИИ.

*          *          *

Колко време му е отнело да намери и подреди парчетата от пъзела? Дали е започнало още в онзи летен ден преди години, когато ми подаде „Недокоснат от човешки ръце“? Или идеята му е дошла внезапно онази вечер, когато го видях за последен път, и през цялото време, докато разговаряхме непринудено, умът му е работил трескаво, готвейки се да отвори врата към ново, непознато място?

Боян беше интелигентен. Осъзнах го скоро след като се запознахме. Препоръчваше ми фантастични романи и ми обясняваше онова, което не разбирах в тях. Заплетените пътувания във времето ставаха елементарни, докато той ми ги обясняваше само с няколко думи. Беше удоволствие да говорим, дори само да го слушам – изказът му беше изчистен, умееше с малко да предаде много. Прекараното заедно време през трите месеца всяка година изтичаше неусетно и приятно и така и не ми минаваше през ума защо е винаги сам.

Една късна есен, когато бях на дванадесет години, той ми се обади неочаквано. Каза, че в събота ще дойде с автобуса, и ме помоли да го придружа до магазин за електроника.

Не бях толкова изненадан, че лаптопът беше втора употреба, колкото от държанието на Боян за няколкото кратки часа в града. Мълчеше, отговаряше вдървено, като хванат неподготвен ученик. Нямаше нищо общо с жизнерадостното момче, което слушах как говори разпалено всеки път, когато бяхме… двамата.

Осъзнаването дойде когато, хванал пакета с новата придобивка, той ми благодари и ми махна, преди да се качи в автобуса, който щеше да го върне на село. „Чао“, казах, „След половин година ще се видим, да не избягаш!“ Смутеното му изражение изчезна, Боян се разсмя с този негов жизнерадостен смях, и смачка, изтри спомена за конфузното мълчание по-рано, и аз отново видях приятеля си от години изпод пластовете неловкост и стеснителност.

Да, на шест години не обръщаш внимание на разликите у другия. Просто поредното ново нещо. На дванадесет години се случва да наддаваш ухо, докато бабите обсъждат този и онзи. Чуваш познато име, заслушваш се.

И с времето разбираш.

Японците имат такава дума – хикикомори. Хора без социален живот. Може би Боян бе не точно това, но се доближаваше. Аутсайдер. Може би животът на село, дори и селото да бе на двадесет минути от града и да имаше интернет, не бе добър за такова момче. Може би изяждаше по някой шамар в училището. Може би момичетата дори не забелязваха, че това момче съществуваше. Не знаех. Виждахме се само за по три месеца, но ми беше достатъчно да разбера, че той бе интелигентен. Разговорите ни оставаха прогорени в съзнанието ми и нямаха нищо общо със заекващото момче, което се нуждаеше от някой да го придружи през града, едва ли не да го пази като с щит през тълпите по улиците до магазина, където със спестените си пари да може да си вземе един скапан лаптоп, който дори не бе нов.

Изминаха още шест години. Завърших математическата гимназия в града. За Боян бе гимназията тук, по селско стопанство.

Оставаше само да му кажа, че съм приет в университет в Англия.

И че това лято ни е последно.

*          *          *

– Използваме ИИ, защото той се справя бързо с проблеми от различно естество, чието решение на нас би ни отнело много повече време. Той комбинира наученото от базата данни с получения резултат от решението на проблема, за  да ускори работата си, да повиши още повече ефективността си.

– Да, наскоро пуснаха няколко платформи онлайн. Пробвах ги и да ти кажа – впечатлен съм. Все едно разговаряш с истински човек и на всеки въпрос отговаря веднага!

– Да, защото ИИ успява да прерови базата си с данни за миг, и да открие верния отговор. Но има един проблем, за който няма база данни. ИИ първо трябва да открие начин да докаже, че изобщо има проблем. Ние, хората, трябва да го открием.

В мрака посегнах към бутилката, пръстите ми я бутнаха, и тя се търкулна по бетона. Изругах и понечих да я хвана, после се сетих, че бе празна. Глъчката сред дърветата бе утихнала, всички се бяха разкарали, на групички или по двойки. За няколко мига дрънченето на стъкло бе единствения звук в смълчания парк. Над нас пълната луна прозираше през короните на дърветата като огромно оцъклено око, а сребристата ѝ светлина само подсилваше контраста със заобикалящия ни мрак.

Потръпнах, въпреки че нощта бе топла. Но това не бе студ, а идващ незнайно откъде страх. Тонът на Боян бе спокоен, но неизвестността зад думите му носеше заплаха. Насилих се да се засмея, но прозвуча глухо:

– Да намерим проблем, за който дори и не предполагаме, че съществува? И ти си го открил, да?

– Проблемът е именно смисълът на симулацията. Ако наистина сме в нея, защо е създадена в този си вид? Чрез компютърните модели можем да симулираме всички макроикономически движения, изменението на климата, синтезирането на белтъци, социалните процеси – и всичко по-бързо в стотици пъти. Защо трябва да се осакатява ИИ, като му се отнеме достъпа до цялата база данни – всичко открито досега, и вместо това да трябва да расте и да трупа знания постепенно? Изчислили сме петдесет процента вероятност…

Страхът растеше – вече го усещаш ясно. Но не в мен, а наоколо – пълзеше, обвиваше дърветата, просмукваше се през мрака, приближаваше се с всяка дума на Боян; набираше сила, все по-близо…

– …но дори и да са сто процента, дори да намерим абсолютно доказателство без капка съмнение; дори да го обявим на света по толкова разбираем начин, че и най-големият идиот да повярва – то от това не следва нищо! Знанието, че живеем в симулация, не ни казва как да излезем от нея, както откритието на Магелан, че Земята е кълбо, не му казва как да я напусне. Щом сам не можеш да намериш решение, тогава единственият начин е да пресъздадеш този проблем изкуствено – чрез ИИ. И ако Изкуственият Интелект успее да го реши, то тогава можеш да вземеш това негово решение и да го приложиш в своята реалност. Това е и смисълът на симулацията, за който ме попита по-рано. Да намерим начин да докажем, че живеем в такава, за да може после създателите ѝ да…

Страхът избухна в ужас. Не му давай да довърши! Кажи нещо! Каквото и да е!

– Приеха ме в университета. – изплюх набързо – Другата година няма да мога да…

– Очаквах го. – каза кротко той и извади телефона си.

*          *          *

Щом го е осъзнал, какво ли е почувствал? Коя ли е била първата му мисъл? Какво ли има там? Колко ли е различно от тук, те като нас ли изглеждат, как ли ни възприемат?

След една седмица ми се обади да се изфука. Бе сменил харддиска с по-бърз, добавил още памет, а черната магнезиева сплав на корпуса лъщеше. Трябва да го видиш, каза, пусна видеовръзката, обърна камерата на телефона и натисна копчето. Осемгодишния лаптоп зареди за секунди. Мамка му! – казах онемял, бърз е като моя! Той спря телефона, свързахме се отново, този път през лаптопа. Лицето му грейна върху монитора, както щеше да го прави през следващите шест години, щяхме да се виждаме непрекъснато, а не само през лятната ваканция, както досега, да разменяме идеи за книги, за филми и сериали…

( – Хей, „Любов, Смърт и Роботи“ излезе, гледа ли го?

– Иска ли питане, „Отвъд пролома на Акуила“ ме разби!

– И песента накрая, как беше…

– „Да живееш в сенките“?

– Да, същата! )

…да разговаряме по теми, които не бих споделил с никой от приятелите ми тук, в града, като например кое момиче харесвам, и как е било усещането когато я целунах за първи път.

Е, сега имаш лаптоп, казах. Какво ще правиш с него?

Винаги съм искал да пиша.

Да пишеш, попитах, в смисъл – какво? Дневник, истории, книги?

Искам да напиша… нещо. Не знам какво, но го усещам как напира в мен. Сякаш искам да взема всички романи, които съм прочел, и да изцедя същността им. Малко думи от тук, още няколко от там. Трупат се, докато се получи… и аз не знам какво. Есенцията.

И все пак, коя ли е била първата му мисъл, щом е осъзнал къде води тази есенция?

Трябва да кажа на Асен.

На мен.

*          *          *

Боян извади телефона си, натисна нещо, и го остави на цимента до себе си. В нощната чернилка прозвучаха първите ноти на „Да живееш в сенките“.

– Исках да напиша нещо, помниш ли? Защо хората пишат? За пари, за слава? Но има една малка част, за които думите напират в главите им. Подредени, те носят чувства и емоции, създават образи толкова реални, че можеш почти да ги докоснеш. Почти можеш да видиш героите, които описват, да усетиш щастието и болката им, и да се пренесеш в техните… светове.

Нямах сили да кажа каквото и да е. Исках ориентир, нещо реално, за което да се закача, да се вкопча. Мракът и постепенно набиращата скорост мелодия усилваха ефекта от думите му. Къде бяха светлините на далечните къщи? Изчезнали, както и шумът от клоните на дърветата. Цимента под дланите ми – ако стиснех, нямаше ли да се разтече през пръстите ми като топъл восък?

Ако вдигнех поглед, луната ли щях да видя, или втренчено в мен огромно око?

Безпомощно стисках очи и слушах. Свършило ли бе всичко? Или предстоеше кулминацията?

Песента се носеше в нощта:

От мрака изпод нас изригва светлина.

Истината е пред мен, но за теб е недостъпна тя.

Ето какво е било! Кулминацията на неговия разказ!

Не смеех да помръдна, сякаш увиснал на тънко въже над бездна, и най-малкото движение, дори поемането на глътка въздух би нарушило крехкия баланс.

И гледах онемял как Боян бе сграбчил въжето, и се готвеше да го раздруса.

– Смисълът на нашата симулация. Да установим дали наистина живеем в такава, за да могат създателите ѝ да проверят по същия начин и за техния свят. За тях ние сме ИИ, и имаме на разположение единствено базата данни, която ние самите сме създали. Дори математически да докажем на сто процента, с абсолютна сигурност, че живеем в изкуствено създаден свят, то ние не можем да го напуснем, по същия начин, по който героят в компютърната игра не може да простреля монитора с най-мощното оръжие и да излезе. Защото няма как със сухи, безчувствени цифри да убедиш съзнанието си, че там, току пред очите ти, има нещо повече. Не, това може да стане единствено чрез…

Космите на ръцете ми настръхнаха. В този миг за мой ужас той каза:

– Усети ли го? Това е да сграбчиш нечие съзнание и да го поведеш на пътешествие, в края на което те чака един нов свят.

Страх ме е! Моля те, не го прави!

– Комбиниране на точно определени идеи, оформянето им чрез внимателно подбрани думи е в състояние да създаде онова усещане, което би направило нашата реалност достатъчно нереална за съзнанието ни, че да успеем да я напуснем.

*          *          *

Какво стана после?

Така и не го откриха. Беше изчезнал по някое време през нощта, след като се разделихме. Дойдоха полицаи, правеха разследване. Извикаха родителите му от града, където работеха през седмицата. Търсеха го. Не знаеха дали първо се е прибрал у тях, или направо е излязъл от селото и просто е тръгнал нанякъде. Не откриха нищо.

Но аз знаех, че е прибрал, поне за малко. Стаята му бе на партера на къщата на техните. Беше се върнал колкото да напише на стария си лаптоп втора употреба.

И да ми се обади.

*          *          *

Не знам как се съм се прибрал след разговора с Боян в парка. Не знам дали съм сънувал, или в просъница взех звънящия телефон. Дори не бях сигурен, че гласът му идва от телефона, или от… другаде.

„Само ако можеше да видиш! Километрични метални колони! Процесори колкото градове, свързани помежду си кристални кубове! Навсякъде, чак до небето, е опъната свръх-проводяща мрежа, тя опасва цялата планета! Oгромен компютър! И тук не е само нашата, а стотици симулации, неподозиращи една за друга! Малцината като мен напуснали ги са наоколо, чувам ги, различавам странни енергийни форми, плазмени отблясъци да се плъзгат през мрежата. Всичко това е създадено за нас, но… не виждам тях, създателите. Търся ги, къде са? Вдигам поглед нагоре, към… О, НЕВЪЗМОЖНО Е! Луната е там, но покрита със зеленина, а в средата ѝ необятно искрящо око, купол на град. Но не него гледам, а ПЛАНЕТАТА! Огромна централна планета закрива половината звездно небе! Титанични градове видими дори оттук лъщят на повърхността ѝ, а Земята и Луната са нищо повече от малки нейни спътници! Ах, само ако можеше да го видиш. Ето, окото на Луната се обръща към мен, забеляза ме! Виждам вълна от енергия да плъзва по мрежата. Те идват…“

Осъзнах, че съм буден и тичам едва когато преполових половината път до къщата на Боян. Тичах и плачех. Надявах се, молех се това да е откачен сън, породен от всичко, което бе наговорил по-рано. Плачех, докато влязох тичешком в двора. Блъснах вратата на стаята му и...

Екранът на лаптопа ме гледаше, гледаха ме и думите там, безчувствено прощално писмо. Приближих се, очите ми пробягаха по редовете. Разказът му за конкурса с тъпото име. Описваше…

…случилото се само няколко часа по-рано, там, в парка. Но го правеше… различно. Правилно, безупречно. Подредени изречения, те се носеха все по-бързо, сливаха се в красиви картини, набираха скорост, притегляха ме.

Винаги съм искал да пиша.

Думите имат сила. Извличаш есенцията им и я подреждаш. А правилната подредба може да е всичко. Песен, стих, или… разказ.

Думите пораждат чувства, бе казал той. И сега, докато четях, усетих същото като в парка, но този път по-силно.

Реалността около мен избледня. Стените на стаята се размиха, таванът стана нереален, и ако вдигнех изпълнен с ужас поглед нагоре, знаех, че там ще срещна онова искрящо око, като купол на град, втренчено в мен, търсещо ме…

Блъснах с ръка лаптопа. Той изтрещя на пода с електронен писък, и умря.

Реалността, такава каквото я знаех, се завърна.

*          *          *

Мракът се разкъсваше от редките улични лампи. Понякога излайваше куче. Нощта, в началото на която бяхме разговаряли в парка, още не бе свършила. Но Боян вече го нямаше.

Вървях обратно и бършех очи.

На другия ден щяха да ме разпитват. Нали аз последен съм го видял. Какво съм правел в стаята му по времето, когато е изчезнал.

Беше ме страх, ето какво. За миг изпитах ужас, какъвто не бях усещал никога.

Вървях обратно. Сега той е там, електронен полъх в необятната мрежа, обгърнала Земята. Спътникът Земя, казах си. Никога не си бил за този свят, Бояне. Прекалено умен бе. И успя да се махнеш.

Беше ме страх. Затова блъснах лаптопа ти. А не трябваше да го правя.

Имам идея за разказ, бе казал той. Така започна всичко.

С идея.

Прибирам се. Навън е още нощ. Отварям моя лаптоп.

*          *          *

Нямам много време. Думите, онези, които видях върху екрана, догарят в съзнанието ми. Някои още помня. Повечето не. Помня смисъла, усещането. Опитвам, отново и отново. Но не мога да подредя точните думи в правилните изречения, които да отключат магията.

Може би след време някой ще прочете този разказ. Някой като Боян. Ще усети същото, и ще пренареди думите. Ще открие онези, които аз съм забравил, и ще ги добави.

И тогава ще ги види. Километричните колони, обхванали Земята. Безкрайния електронен океан с вълни от плазма. Зелената повърхност на Луната, сред която лъщи купола на огромното око. Огромната централна планета, обхванала половината небе.

Но ако изпитате страх, като аз в онзи миг, и се поколебаете дали да направите тази крачка отвъд, помнете: Няма да сте сами.

Там има някой, който ви очаква.

Автор: Иван Иванов