Той беше стар и уморен. Не искаше да върви, но нямаше избор. През нощта му се присъни пак добре познатото: някой го вика, някой го тегли към себе си и иска да се слее с него. Това бе усещането сутрин. След такъв сън ставаше бодро, стягаше багажа и будеше момичето. Двамата поемаха доста бързо за неговите 86 години в посоката от съня.
Всъщност годините не са много. Когато експедицията потегли, родителите му бяха горе-долу на толкова и половината от жизненият им път предстоеше. Трябваше да са живи, но къде са? Къде е цялата човешка цивилизация? Тези въпроси го измъчваха и не му даваха покой. Би полудял, ако не се грижеше за детето.
Дете ли? Ами то не е дете, а здраво яко животно. Нямаше по-точни думи. А майка ѝ притежаваше ефирно и нежно тяло, дълги крака, леко загатнати мускули, бледо лице с големи, тъмни очи. Истинска звездна богиня. Продължителният полет я направи да изглежда така, както желаеха милиони жени на Земята – изящна и крехка като китайски порцелан. Ако всичко беше наред... Но не беше. Умря при кацането.
Споменът за онези злощастни години го връхлетя като ураган. Подпря се на тоягата, пое дълбоко въздух и продължи напред.
Те се завръщаха доволни от успешна мисия. Последният скок ги изведе в покрайнините на Слънчевата система. Както обичайно щяха да кацнат на някои от юпитерианските спътници, след карантината да се прехвърлят с кораб до Луната, а после с редовен рейс на совалка у дома – просто и ясно.
Всичко бе абсолютно точно. Той – капитанът, можеше да прецени, че компютърът ги бе извел в заложените координати. След първоначалната еуфория разбраха какво значи космическа тишина. Нямаше маяци, никой не ги търсеше и не им отговаряше. Спътниците на Юпитер бяха мъртви и пусти. Луната – девствено красива, а на Земята ни следа от човешко присъствие.
От големия екипаж сформираха изследователски групи. Обикаляха, кацаха, връщаха се – нищо. Нищо! А всичко бе същото: растителни и животински видове, вируси и разни микроби – де що се сетиха да изследват, но нямаше хора и примати.
Версията, че са се върнали назад във времето при пространствените хиперскокове, не издържа. Определиха с точност до векове възрастта на Земята и се оказа каквато я знаеха.
Постепенно се настани лудост в екипажа. Всеки обвиняваше другия за възможна грешка, а всички заедно него. И като капак: Линда беше бременна. От кого? Кой знае... А казват, че без гравитация не можело. Когато се разбра, отношенията в екипажа бяха стигнали взривна точка. Разделени на групи, отмъкваха кой каквото може към планетата. А да се кацне със звездолета? О, това е самоубийство!
Последната совалка замина и останаха само двама. Линда не можеше да пътува предвид положението ѝ. Прие за естествено капитанът да напусне последен, а междувременно да се грижи за бъдещата майка. Имаха обещанието, че щом бебето се роди и бъде удобно да пътува, ще дойдат да ги вземат, а дотогава екипажът ще организира колония на Земята.
„Тук животът е суров – си каза наум. – Те бяха слаби и крехки подобия на своите предци. Без помощта на техниката дали са се справили, а тя все някога е излязла от строя.”
Още преди Линда да роди, допускаше, че няма да се върнат за тях, но надеждата умира последна.
-Дядо, заек!
Момичето го стресна в спомените му. Тя се промъкна като дива котка леко и безшумно. Бавно откачи лъка, нагласи стрелата и... Какво да гледа? Ще вечерят заешко.
Момичето с едно движение рязна главата на заека. Окачи трупчето отзад на кръста си и метна на гръб тежката раница. Кръвта капеше по левия ѝ прасец, но изобщо не я притесни и викна:
-Хайде, дядо!
„Какво ли щях да правя без тебе, Ева? Стар съм да ловя зайци, да гоня елени, да се бия с вълци. Ако не си ти да ме храниш и пазиш, вече да съм умрял.”
Той бавно се надигна. Намести товара на плещите си и пак пое в посоката от съня. Почувства, че краят е някъде близо – може би след тази долина или след онази планина... Нямаше да издържи дълго.
Ритмичният ход отново го върна назад във времето, за да изживее ужаса на преселението.
Линда полудя повече от всички други. Когато настъпи моментът да извадят зародиша и да го положат в ембрионален кувьоз, се оказа, че няма такъв. От началото на експедицията имаше чувството за някаква липса. Раждане в космоса не бе потвърдено до момента, но кувьозът задължително присъстваше във всеки стандартен комплект ведно с пещта за кремиране. Това бе оборудване, което не влизаше в употреба и са го пропуснали от инвентарния списък.
Едно зло не идва само. Беше късно за прекратяване на бременността. Налагаше се Линда да износи плода по естествен начин и тя се поду до невероятни размери, депресира се и отказваше да се храни. Принуди се да я сложи на системи под непрекъснат компютърен контрол. После дойде ред да акушира. Роди се здраво и силно бебе, а Линда по-добре да беше умряла.
Не можеха да останат безкрайно дълго на звездолета. Енергийните запаси се изчерпваха и трябваше да кацнат. То се знае – беше пълно самоубийство. За Линда нямаше значение.Тя искаше да умре, но се страхуваше да сложи край на живота си. Беше дебела, противна, с непрекъснато зачервени от плач очи и упоена с антидепресанти. Нямаше воля да спортува и да възвърне предишната си форма. Луташе се из звездолета с едничката мисъл в главата: да намери бебето и да го убие.
Той рискува само своя живот и този на Ева. Животът на Линда... Дали не е усетила, че са излезли от стационарна орбита? Ако не се тъпчеше с хапчета...
Е, справи се блестящо, но... кацна встрани от първоначално предвидените координати – на хиляди километри от колонията.
Още на кораба си даде сметка, че ги чака първобитен начин на живот. Не беше млад, а и мускулите му атрофираха в дългите космически полети. Предизвикателството си заслужаваше – да даде шанс на един живот да се развие. Във всяка свободна минута спортуваше или гледаше архивни филми. Усвояваше умения абсолютно непривични: да мята ласо, да стреля с лък, да хвърля нож – от този род. Не знаеше за колко време ще му стигнат мунициите. Научи стотици дребни неща – все такива, каквито обикновеният човек от обикновения предишен свят нямаше нужда да прави, защото машините имаха грижата.
Първите години живяха около звездолета. Ева беше съвсем малка. Искаше да я научи да чете и пише, да борави с техника. Отказа се. Нямаше смисъл. По-важно беше да оцелява с бързо бягане и отлична стрелба, да залага капани и да удря здраво, ако се наложи. Малкото зверче по-добре от него се справяше с уроците на дивия свят.
Ева избърза напред.
-Ей, старче, тука ще спим.
-Да. Мястото е подходящо. Умееш.
-Виж, ти сядай, почивай. Аз ще се погрижа. Не знам какво ще правя без теб, дядо, ако умреш, преди да стигнем.
„Как ли ми беше името? Помня толкова други неща. Но вече никой не ме нарича по име. Тя ми казва или дядо или старче. Преди за всички бях Мирко. Това не е цялото ми име, а то значеше нещо. Имаше смисъл, но на кой древен език? Забравил съм. И защо ли е толкова важно?”
Старецът бавно дъвчеше жилавото месо. Слава Богу, истинските си зъби подмени с изкуствени преди полета. Придърпа вълчата кожа, за да прикрие слабините си. Не бяха тръгнали на път, а вече дрехите им свършиха. Носеха ги до пълно разлагане. Тържеството на човешкия гений – еднократната употреба. Последно се обличаха с дрехи за коктейли и гала вечери. Струваха страшно скъпо, но цената не им пречеше да стават по-бързо на парцали. Момичето на ръст беше почти колкото сега и се забавляваше с екстравагантните приумици на модните дизайнери. Харесваше ѝ да облича луксозно бельо и да ходи на лов. Просто бельото стоеше прилепнало, а от другите дрехи висяха, стърчаха и се влачеха всевъзможни перушини, фльонги и какви ли не глупости, а с тях не можеше да се провира из драките.
Огънят го стопли и се отпусна. Елекът спираше нощния ветрец. Усещаше идването на края си по студените тръпки. Сега е лято. Не ще изкара още една зима.
Косата му се спускаше на фитили чак до раменете. Не я подстригваше, за да му пази врата. Отдавна само подкастряше рядката и хилава брада. Съжали, че от възрастта се изгуби мъжкото окосмяване, вместо сега да го топли.
„Само веднъж да стигнем колонията.”
Не смееше да прави догадки какво ли е станало с екипажа, как ли се справят, живи ли са, не са ли? Очакваше колонистите да ги търсят. Никой не ги намери. Момичето отдавна порасна и нищо женско не ѝ е чуждо. Тя имаше нужда от мъж, а не от старец. Най-младият от екипажа би следвало да е 45-годишен. Добра възраст. Може да са се родили деца и те да сложат началото на човешката раса.
Колонията бе на брега на океана. Искаше да кацне на 200 – 300 километра от нея, а не на няколко хиляди. Звездолетите ги сглобяваха до Юпитер, потегляха и се връщаха пак там. А той приземи един! Вероятността да останат живи бе отчайващо малка, а фактът, че оцеляха, го навеждаше на мисълта за Бог.
Огънят бавно догаряше.
Мирко полегна на една страна, сгуши се. Бледите – някога небесносини – очи се затвориха. Как искаше да е завинаги, но знаеше, че утре пак ще стане, бодро ще тръгне, защото... „Името ми значи целия свят...” – заспа.
„Още малко, още ден – два потърпи. Имаш сили. Не умирай! Аз и ти ще станем едно. Милиони години не знаех какво чакам. Откакто си тук, чакам теб, но ти трябва да дойдеш. Аз не мога.
От теб научих какво е добро.
Ти търсиш тях, но тях вече ги няма. От тях разбрах какво е страх и гняв, какво е да убиваш и да умреш. Тези знания са непотребни за мен. Аз не убивам. Досега съм живял, възприемал съм и осъзнавал. Искам да съм деен. Искам сушата и въздухът да станат мои. Зная ти какво искаш. Аз искам същото.”
Старецът трепна и се събуди. Пак онзи сън.
-Ставай, Ева! Имаме още ден – два път.
Разтърси глава. Нещо му се изплъзна. Опита да си спомни. Така е със сънищата – будиш се и веднага ги забравяш.
-Дядо, надушвам вода, много вода!
Старецът също усети влага във въздуха, но мълчеше, не смееше нищо да каже. Мъката го обезсилваше, изпълваше дробовете му и щеше да го пръсне. Според картата колонията е близо, но няма и следа от хора. Може би са се отклонили с километри встрани. Ева едва ли е сгрешила. Научи я добре да борави с уредите за определяне на местоположението – единствените, които взеха.
До слуха му достигна приглушен, ритмичен шум.
-Чуваш ли, чуваш ли? – Ева напрегнато се ослушваше.
-Това е океанът. Многото солена вода, за която ти разправях.
-О, вода – тя високо се разсмя и побягна.
Когато той се спусна на брега, я видя да се къпе. Дългите коси като водорасли обгръщаха младото ѝ тяло. Пляскаше с ръце и навред хвърчаха водни пръски. Океанът беше притихнал. Нямаше ги вълните, които чуваха в далечината.
Той тупна в пясъка и за първи път си позволи да заплаче. Там, докъдето виждаха слабите му очи, стърчаха, чужди на този прекрасен свят, останките от колонията. По-нататък – насред гората – забеляза вирнатите носове на совалките.
„Господи, за да поникне гора...” – не посмя да си го помисли, но си спомни как насън някой каза „тях вече ги няма”.
„Ела, ела при мен. Ние ще станем едно” – обади се наяве гласът от съня му.
Озърна се – нищо. Наблиза вълните леко припляскаха.
„От мъка май полудявам.”
Понечи да се надигне и като не можа, запълзя към водата. Тя беше студена, много студена. Желанието да потъне, да бъде погълнат измести всичко друго от съзнанието му. Той се остави на него и реши, че това е краят. Но мигът преди смъртта се оказа безкрайно дълъг. Изчезнаха телесните страдания. Усети как тялото се разпръсна на милиони парчета. Остана чистото съзнание и то получи отговори на болезнените въпроси ей така – без думи – просто изведнъж разбра абсолютно всичко.
От дълбините на вечността отекна гласът от съня му: „Сега знаеш кой съм и защо те виках. Искам преди да те обсеби смъртта, да направиш своя избор.”
И Мирко избра.
Мощно течение подхвана тялото и го отнесе. Рибите се изпокриха между скалите, мидите се затвориха, а раците се вмъкнаха в охлювните черупки, а повърхността само се накъдри.
-Дядо, къде си? – Ева се огледа, но не го видя.
Слънцето я бе изсушило и побърза да нахлузи кожените си дрехи.
„Сигурно е отишъл до колонията” – помисли и пое в тази посока.
Още по средата на пътя се отказа. Няма следи. В колонията смъртта бе прибрала каквото трябва, а след нея животът по-див и властен бе превзел всичко чуждо. Безсмислено е да ходи. За последно проехтя гласът ѝ и пое назад.
Щом приближи и го видя. Въздъхна от облекчение. Как само я изплаши! Той седеше до багажа, но...
-Ей, ти, кой си?
Мъжът бавно стана, а тя се закова на място. Изгледа го подозрително. Имаше нещо познато в него. Може би лицето... или чупливата коса до раменете... Белегът на ръката странно напомняше за друг белег от зъби на вълк.
-Кой си? Откъде се взе? – страх и гняв я стиснаха за гърлото. Трескаво затърси нож или някакво друго оръжие.
Мъжът спокойно идваше към нея.
-Ти си Ева, нали? – каза той. – Непрекъснато се променяш. Беше малка. Виждам – пораснала си.
И гласът. Единственият... Не е точно същият, но...
Отмаля и олекна като перо, носено от вятъра. Светът се завъртя и изчезна. Остана единствено той. Още миг и щеше да се удави в погледа му. Бързо тръсна глава.
-Дядо, ти ли си? Какво е станало с теб? – попита тя и плъзна поглед по силното, младо тяло.
-Не. Не съм дядо ти – той спря на ръка разстояние. Морскосините му очи пробягаха встрани, като че ли търсеха подходящите думи. – Знаеш ли, дядо ти умря от старост, но ми завеща онова, което така или иначе щеше да изчезне след смъртта му: спомените, знанията, уменията, тялото си. Прибавих ги към всичко мое и ето ме – това съм аз Велимир. Разбра ли?
-Не – наистина нищо не разбираше.
Той протегна ръцете си към нейните, докосна ги. Колко са топли и живи! Придърпа я, а тя си помисли: „Дядовият елек му е тесен. Ще трябва да ушия нов.” И се изгуби в неговата прегръдка.
Автор: Ценка Бакърджиева
Визитка: Ценка Бакърджиева е родена през 1959 г. в Ловеч. Завършила е МГ „Юрий Гагарин” и ВТУ „Ангел Кънчев”, инженер е със специалност „Конструкция и изпитване на автомобили, трактори и кари”. През последните две десетилетия работи в банка. Авторка е на стихосбирката „Вечният бриз” (1998) и на електронната книга с разкази „От алфа до омега” (2011). Съоснователка е на Клуба на фантастите „Тера фантазия”, носителка е на награди от национални конкурси за фантастичен разказ. Живее в Бургас.
