Един ден в Лондон... през 2050 г.

Ако скоро не предприемем драстични действия за справяне с емисиите, евроятно към средата на века ще ни е още по-трудно да го направим. Продължаващото бързо покачване на емисиите от една страна ще е отключило бурна и неприятна климатична промяна, а от друга – ще бъдат въведени радикални и интрузивни мерки за ограничаване на въглеродните емисии в отчаян опит за предотвратяване на още по-голямо влошаване на ситуацията.

На всичкото отгоре една енергийна криза, възникваща от комбинацията от бързо изчерпващите се въглеводородни резерви и смешно ниските инвестиции във възобновяеми източници, може наистина да направи живота ни невъзможно труден. Това, което следва, ще ви позволи да надзърнете в какъв ден може да се събудят децата ни в Обединеното кралство през август 2050 г.

Докато небето на изток просветлява, Лондон продължава да тъне в черен мрак. Поради недостига на енергия и нуждата да се спазват строгите норми, ограничаващи въглеродните емисии, Лондон и другите английски градове вече не светят като коледни елхи всяка нощ. Това е утрото на всенародния августов почивен ден и температурите вече минават 30°, като метеоролозите прогнозират, че ще стигнат до 44° – направо хладно в сравнение с последните няколко лета. Пътищата са пусти заради астрономическата цена на горивото, персонално определения въглероден дял и ограничението за използване на колите за частни нужди до три пъти седмично. С окъпването на покрайнините в ярката слънчева светлина лъсват доказателствата за западането на града. След четири години нестихваща суша предните градини са същински пустини. Крути ограничения за използването на вода са в сила вече от 28 месеца, а нарушителите на закона и търговците на черно плащат солени глоби и получават ефективни присъди. Вече не може да се купуват маркучи за напояване, да се мият коли или да се поливат игрища за голф. Много къщи са обречени на бавна разруха, собствениците им избягали на север, търсейки спасение от ужасната жега.

Сега никой не купува имот в Южна Англия. Парламентът също се е изнесъл на север и от май до октомври заседава в Единбург – отчасти, за да се спаси от жегата, но също и за да избяга от ужасната воня на каналните води, които се изливат в Темза по време на светкавичните наводнения, придружаващи почти ежедневните следобедни електрически бури, но не правят нищо за облекчаване на сушата. На изток бариерата на Темза е напълно изоставена, никой не си дава труд да я поправи след ужасния бурен прилив преди шест години, когато морето най-после преодоля бреговите защити и наводни хиляди домове и бизнес сгради.

Отвъд границите на града пейзажът е трансформиран с огромни полета четириметрова слонска трева, захранваща малките окръжни електроцентрали, сгушени между още по-просторни площи местни върби и азиатски мискантус, отглеждани като биогорива. Тук-таме изоставени лозя и цитрусови горички са свидетелство за силната суша и липсата на вода за напояване. Икономиката също се руши. Ограничителните норми за авиационни емисии и нововъведеното персонално ограничение за пропътувани въздушни мили е свалило на колене световната туристическа индустрия. Цената на електроенергията и горивото са увеличили шеметно разходите за бизнес: барове и ресторанти масово затварят врати. Сега само най-привилегированите прекарват повечето си свободно време вкъщи, залепени за холограмните си телевизори (когато има ток).

Тези дни обаче екраните не предлагат нищо успокоително. По целия свят битките за достъп до преносима вода продължават с ужасяващи сцени на международни конфликти. В Съединените щати Маями и Ню Орлиънс лежат изоставени и в руини след директни удари от все по-мощните атлантически урагани. И бедата се задава дори и по южния английски бряг, където жителите на самоуправляващите се анклави, създадени да приютяват мигранти от разширяващите се средиземноморски пустини, се задушават от липсата на достатъчно място за живот и по-добри условия.

Текстът е от книгата “Броени години да спасим планетата” на Бил Макгуайър.