През 2009 г. осиновихме малко момченце . То бе на 3 годинки и половина. В сиропиталището, където е живяло преди това, не са давали на децата каквито и да е сладки неща. Затова то нямаше представа какъв е вкусът им. Един ден бяхме в магазина. Дадох му кошницата и му казах да сложи в нея каквото си поиска. В края на краищата взехме само пакетче чай и яйце Kinder Surprise. Синът ми каза, че се нуждае само от това. Оттук насетне той винаги ме моли за малко допълнителни джобни. С тях си купува умерени количества сладки неща от магазина и ги носи вкъщи. Аз го карам да си ги изяжда сам, но няма никакъв смисъл. Синът ми настоява, че трябва да споделя с нас всичко, което той има.
За Хелоуин успяхме да убедим една от приятелките ни да дойде с нас на бар. Тя е много срамежлива и не обича да се социализира. Освен това въобще не искаше да си измисли какъвто и да е костюм за празника. В края на краищата обаче дойде. Облече се с най-обикновена рокля, накъдри се и обу пухкави чехли. Взе и малко плюшено мече със себе си. По някаква причина обаче оригиналността й впечатли всички наоколо. За отрицателно време се превърна в центъра на вечерта. Всеки искаше да се снима с нея.
Когато ме приеха в университета, трябваше да пътувам всеки ден с влак, а после – с метро. Просто живеех извън града. Още в първия ден един млад мъж, пътуващ по същия маршрут, ми привлече погледа. По някаква причина и двамата се надпреварвахме един с друг, когато трябваше да се прекачим от влака на метрото. Постоянно си хвърляхме скрити погледи. През първата година винаги ме изпреварваше, а след това – се уверяваше, че ще стигна до мотрисата навреме. Прекарах цяло лято в тренировки, за да тичам по-бързо. Зимата дойде, а с нея – и новия семестър. Вече не издържах – реших, че трябва да се запознаем. Както обикновено – той се изстреля от влака като куршум, но този път не му се дадох. Настигнах го и свалих шапката от главата му. След което го задминах, тичайки с всички сили. Той се провикна след мен „Дай ми шапката. Студено е, а съм плешив!“. Почнах да се смея с пълно гърло, подхлъзнах се, паднах и счупих носа си. Той също се подхлъзна, глупакът му с глупак, и си счупи ръката… Така се запознах със съпруга си.
Кръстихме кучето ми „Татко Тереза“, тъй като не може да подмине някое животинче в нужда. Всичко започна една зима, когато отидохме на село, а то се върна с четири премръзнали кученца (наред с майка им). След това започна да спасява бездомни котки. Всъщност, любимото му занимание е да води бездомните улични животни вкъщи. Винаги ги ближе, за да ги изчисти. Ако можеше, сигурно щеше и да ги кърми. След това на мен се пада честта да храня тези бездомни души и да им търся нов дом. Кой би предположил, че едно животинче би могло да стори толкова много добро? Толкова много се гордея с него!
Женен съм от 5 години, но все още не мога да събера смелост да кажа на съпругата си, че именно аз съм онзи, който спори с нея цели две години в онлайн форум за „Хари Потър“. Страх ме е, че ще ме набие.
