Алторп

Петият граф на Алторп, известен като Червеният граф Джон (заради огромната си рижава брада) пък бил женен за истинска красавица – Шарлът Сиймур и бил обект на завист заради това. Двамата живели весел живот в Дъблин, поради кралското назначение на Джон като посланик в Ирландия и поради предпочитанията на Шарлът към живота и замъка им там. Ходели рядко в Алторп, но го поддържали прилично.

Чарлз Спенсър не е любимец на английската публика, защото не намерил място за сестра си Даяна в имението си, въпреки нейната лична молба да я приюти след развода ѝ с престолонаследника Чарлз (който толкова не искал да се жени, че плакал в деня преди сватбата си, твърди нова книга по въпроса). Тя помолила брат си да ѝ даде под наем някоя от къщите из имението – дори не е намеквала да живее с него в някоя от деведесетте стаи на замъка. Като се вземе пред вид, че земите на Алторп заемат 59 кв.км. наоколо и са пълни с вили и къщи, в които живеят доста хора, е чудно защо и как братът не е намерил място в имението и в сърцето си за всеизвестаната си сестра. Това не му е попречило, разбира се, да прибере тялото ѝ след смъртта ѝ и да направи огромна изложба в Алторп с нейни дрехи и вещи, включително сватбената ѝ рокля. Някои биха казали, че е безсрамен и капитализира в парични постъпления уважението и нестихващия интерес на хората към принцесата на Уелс, но аз не бих кимнала в съгласие с такова цинично твърдение. Факт е обаче, че племенниците му Уилям и Хари не са били в добри отношения с Чарлз за доста дълго време през годините. Кралското семейство пък не може да прости на Чарлз, че каза (във връзка с обидното отнемане на титлата ѝ Принцеса на Уелс малко преди да загине) в словото си на погребението на Даяна пред целия свят: „Тя няма нужда от кралска титла, за да генерира нейния специфичен бранд кралска магия“. Все пак поддържат цивилизовани отношения, най-малкото защото се налага – синовете все пак посещават гроба на майка си от време на време и трябва да контактуват с вуйчо си. Наскоро Спенсър върна всички вещи на Даяна на синовете ѝ, за да изпълни волята ѝ именно те да ги притежават след навършване на тридесет годишна възраст и на по-малкия.

Чарлз Спенсър е бил женен три пъти. Първият път за бившия модел Виктория, от която има четири деца. Трите по-големи са момичета: Кити (направила почти еротична сесия за списание и безобразно нервирала баща си с това) и близначките Елиза и Амелия:

И наследникът на Алторп и титлата граф Луис.

Чарлз се жени повторно за Каролайн, бивша съпруга на внук на Фройд. От нея има две деца- Едмънд и Лара. В момента Чарлз е женен за третата си съпруга Карън, от която има момиченце със същото име като дъщерята на Уилям: Шарлът Даяна. Ако до тук успяхте да се объркате от обясненията за роднинските връзки на аристокрацията – представете си какво е да се живее в тях… Чарлз няма навика да е много верен на съпругите си и по време на всеки брак е имал безброй конфликти с всяка една от тях, успял е да се скара със сестра си (вероятно заради поведението ѝ), с племенниците си (заради използването на името на сестра си за печелене на пари), с кралското семейство (заради неуважението им към сестра му) и да си спечели ненависта на английската публика заради арогантността да сложи Даяна за емблема на Алторп, където не я е допуснал да се скрие от мъжа си и драмите около развода си. Истински герой! Както предшествениците си, Чарлз си има неговите слабости, но по отношение на Алторп и еманципацията е непреклонен – ще спази традицията имението да бъде наследено от най-големия му син, защото така повелява завещанието на дедите му.

В книгата-албум, по която правя този пътепис, Чарлз разказва типично по английски без особена драма за това какво е да си граф на имението Алторп. Той си спомня как като малък се е ужасявал от уикендите, в които от Сандригам са пътували с ягуара на семейството до Алторп, как са спирали по завоите, защото на него и сестрите му им е ставало лошо, как е считал това място за село, дълбока провинция и нещо, което ще отнеме живота му, когато порасне.

Чарлз споделя, че да си граф на такова място не означава, че го притежаваш – по-скоро то притежава теб. Когато е бил малък се е страхувал да спи сам в една от многобройните огромни, тъмни стаи – електричество не са имали, а свещите, които са давали на децата винаги са били малки и са гаснели много бързо след затваряне на вратата. Разбира се не му е хрумвало и за миг да протестира за каквото и да било пред дядо си – такова поведение е било изключено. Спомня си как е слушал тракането на часовниците из коридорите и само стъпките на нощния пазач, който обикалял из замъка, за да го пази от крадци, му е давал някакъв комфорт, че не е сам във вселената. Учил е в училище-пансион, където е прекарвал цялата дълга английска учебна година от началото на септември до втората третина на юли. Бил уверен, че ако се върне в къщи, за да учи в дневно училище – ще го пратят в Алторп на село, при мащехата му и това му е давало кураж да продължи трудния живот в пансиона. Изобщо мъките на графа в детството и младостта му нямат край. Чудя се кога е намерил време да отскочи до България…

Аз съчувствам на този човек и го чувствам особено близък след срещата ни и след като прочетох книгата му – нека ви кажа защо, преди да повдигате вежди в учудване. Разликата във възрастта ни е незначителна, а изживяванията ни – толкова близки. Аз, също като граф Чарлз, си спомням как спирахме със запорожеца на вуйчо ми, известен като Полковника в семейството, из завоите на Гълъбец на отиване и на връщане от село. Не защото ни ставаше лошо – такива поведение беше изключено, а заради прегряване на автомобила, ако можем да наречем така жълтия звяр. Возехме се петима възрастни и три деца, плюс буркани (празни или пълни зависеше от посоката) и се чувствахме аристократи – други влачеха бурканите и себе си из влаковете. Какво е едно седене на върха на ветровития Гълъбец в сравнение с препълнен влак в края на краищата… Аз също като граф Чарлз се страхувах от тъмното през нощта в къщата на село, но първо – ние се бяхме изхитрили да спим по няколко човека в стая, и второ – и ние имахме нощен пазач. Това беше един плъх с размерите на дакел, когото бяхме кръстили Цецко. Той живееше целогодишно в мазето и едвам ни понасяше, когато отидехме да му нарушим спокойствието през някой уикенд или през лятната ваканция. Сигурна съм, че искаше да ни яде, особено нас, децата, но уважавах геройството на баба ми да го гони с една метла с дълга дръжка, която ползваше със същото предназначение и за нас, когато не слушахме. Цецко пазаше къщата като собствена територия и ние винаги се опасявахме при влизане най-вече да не намерим някой оглозган до кокал крадец. И аз като Чарлз ядях непоносимия ми лук за салата, но при нас той беше печен, а не варен и готвачката беше баба ми, а не обслужващ персонал.

Сега гледам в албума къщата, в която граф Чарлз е затворник на титлата си и гледам моята къща, в която аз съм свободна по всякакъв възможен начин. Гледам как са облечени и как живеят децата му и сравнявам с моите, както и с десетки други, които познавам. Мисля си какво ще остави Чарлз на света и какво ще оставя аз…

И си мисля какви хубави сопи биха излезли от вековните дъбове на Алторп.

Сопи, с които човек да погне така, както баба ми гонеше с метлата Цецко тия, които ни излъгаха, че на тоя свят всички се раждаме равни.

Автор: Йорданка Трон © vitoshaword.com