В света на суета и лицемерие сякаш обръщаме все повече внимание на външността и повърхностните неща, вместо да се вглеждаме в душата.

Моралът е повод за подигравки.

Битката за справедливост се води пред екрана, но не и в живота.

Възмездие няма почти в нито една сфера за нито едно прегрешение.

Същевременно възмущението срещу всички неправди са виртуални. На думи.

В този свят ролите на мъжете и жените започват все повече да се размиват и разменят. Вторачени в дребните неща, пропускаме съществените. Необходимо е да отдаваме по-малко внимание на теглото си и повече тежест на стойността си.

Колко струваме? Колко струва нашата дума? Колко струва нашият морал? Имаме ли чест и достойнство и какво значат за нас? Склонни ли сме да ги браним с цената на раздяла с двама-трима псевдоприятели? Умеем ли да водим битки и в живота си или сме храбри само пред мониторите? При това със скандална езикова култура, за която нехаем.

Тогава какво очакваме от децата си, ако ние самите не сме достоен пример за поведение?

Децата възприемат примери, а не думи. Особено в по-ранна възраст, когато тепърва предстои да се изградят като личности и характери – тежестта на видяното е много по-голяма от тежестта на думите. Голяма част от родителите са лицемери в отглеждането на децата си.

Ако например размахвате пръст на детето си, че трябва да чете книги, докато вие самите сте втренчени в телефона си през половината денонощие, не е ли лицемерно? Ако повтаряте на детето си колко е вредно да пуши, докато купувате поредния пакет цигари от магазина, това не е ли лицемерно?

Смешно и жалко е колко лесно можем да пренебрегнем собствените си греди, но сме готови да убием за чуждите трески.

Ругаем онзи шофьор, който не спря на пешеходната, но ние самите също не го направихме вчера, когато бързахме или се бяхме разсеяли с друго.

Ругаем стопанина на онова куче, чиито фекалии залепнаха по подметката ни, но ние самите не почистихме след сутрешната разходка на собствения си домашен любимец.

Възмущаваме се, когато в пясъчника в детския кът влезе куче, но ние постъпихме по същия начин със собственото си четириного миналата седмица – е, нали само за малко, нямаше деца…

Оправдания винаги има за собствените ни прегрешения, но за чуждите – никога.

Нито политиците са ни виновни, нито държавата. Държавата не е някаква имагинерна величина, лишена от хора и подвластна на собствени закони, независими от нас самите.

Държавата сме ние във всеки момент от живота ни. С всяко наше действие или бездействие. С всеки наш граждански протест. С всеки пример, който даваме на другите. С всяко премълчаване на истината или затваряне на очите пред неправдата.

Не, не са важни килограмите ни, а колко тежи думата ни.

Не е важен етикетът на дрехата, а на душата.

Цветелина Велчева©