Цял живот човек тича...
Тичаш за децата.
Тичаш за къща.
Тичаш на работа.
Тичаш след много ненужни неща.
Бързаш да сколасаш.
Не спиш...
Гониш автобуси.
Гониш срокове.
Гониш времето...
Излезе един голям камък и те спъне, па се спреш...
И тичаш вече в обратната посока...
Тичаш по доктори.
Тичаш по болници.
Тичаш за илачи и цярове.
Тичаш за надежди.
Все тичаш...
С малко късмет се измъкваш цял.
Е, поопърлен, разбира се, с обгоряла душа от тичане, но жив!
Правиш 100 кръга в кръговото си житие и... си сядаш на задника.
Вече не тичаш.
Не бързаш.
Нищо не гониш.
Децата големи.
Къщата също, но живееш само в една стая.
Не ти се работи толкова, свършил си я всичката...
Колкото можеш...
Колкото-толкова...
Утре, ако е живот и здраве, пак!
Не поглеждаш часовника,
какво да му гледаш - часовник като часовник.
Гледаш да се насладиш на това, което имаш - слънце,
двор,
градинка и няколко животинки,
които те обичат...
Имаш хляб,
имаш подслон,
имаш и хора, които те обичат.
Дърпаш чертата...
Що е било това тичане толкова?
И защо не си се спрял?!
Защото е трябвало да се спънеш и да разбереш, че не всичко е тичане...
Иска си и запиране, ама навреме!
Да, ама... първо трябва да платиш, че да го осъзнаеш.
И да минеш онези 99 кръга на плиткото ти предишно мислене.
Вече не бързаш...
Колкото - толкова...
Които - те!
Каква файда и от калабалък, повечето са публиката, която или ще заплаче с теб, или ще се присмее на падането ти.
Хора за всичко си има.
Държиш все по-малко и все избрани около теб... Здравей, здрасти и толкова!
Другите, които са ти на сърце, си ги побираш в душата.
Да ти топлят и да ги топлиш и ти.
Сърбал си и горчивото, и соленото, че и отровното.
Факири на поглъщането сме станали.
Режеш предателството, режеш компромисите, режеш от себе си и като погледнеш - касапница станало.
Парчетата ти разхвърляни навсякъде през годините.
Събереш каквото останало и погледнеш пак - че то си е много, което имаш!
Стисваш го и му се радваш.
Другото - бошлаф.
Като се спънеш и като се сринеш и те изгори няколко пъти пусти огън, знаеш какво искаш.
Всъщност... искаш толкова малко.
Едно легло,
къшей хляб да не нагарча,
един покрив над главата ти и
една шепа сладост в думите.
И вместо илачи - очи, които да лекуват.
Дръпнеш чертата - достатъчно е!
Нататък... каквото даде Господ, макар че хората се обезвериха, но търсят присъствието Му, когато са без надежда или когато искат да обгърне с милостта си свидните им...
Толкова!
Яжте сладко залъка си.
Тичайте след хубави нещица.
И ламтете само за здраве.
Другото си е лакомия."
Любов и Щастие - https://www.facebook.com/profile.php?id=100044601670086&locale=bg_BG
Автор: Таня Маркова
Редакция: обекти.бг
