Чичо Стойчо се прибираше от работа. 18 ч., задръствания, хората бързат, той също. Ще дават мач довечера и иска да се прибере навреме, да си подготви масата със салатката и ракийката. Все пак цял ден е седял на бюрото, облещен в монитора, цъкал е в телефона, на всичкото отгоре са го накарали да напише цял отчет – не е лесна работа тая… Пък и за обяд е излизал, и пари е давал, защото забравил, будалата, да си вземе кюфтетата от снощи. Ама на – и такива дни има… Седи си в задръстването и чичо Стойчо ругае ли, ругае – бензинът поскъпнал, хаби гориво по тия опашки, времето минава, схвана му се з@@никът от седене. Изпуши си цигарата, отвори прозореца и я метна навън с обигран жест. „Еййй, скапана държава! Ще им работя аз на тия за 1000 лева! Ще им плащам данъци! Гледай кво е, бе! Гледай!”

И за да изрази възмущението си от цялата ситуация, се метна върху клаксона и започна да свири продължително. Шофьорът пред него вдига въпросително ръце. „Кво ми махаш, бе? Кво ми махаш? Къв си ти, бе?! Да сляза да ти цапна един в мутрата искаш ли? Ейййй, скапана държава, бе, гледай к’ви простаци! Ще им работя аз за 1000 лева на тия!” Като видя, че скоро няма изгледи да се отпуши пътят, започна да се оглежда за по-удачни варианти. Види се, решението не закъсня. Сви бързо надясно и се озова в автобусната лента. „Я! Тука друго нещо! Ще се редя аз като последния глупак на тая опашка! Аз да не съм нещо… Алооооуу!”

И запраши чичо Стойчо покрай другите глупаци, които се редяха на опашката и чакаха да мръдне върволицата от автомобили. Като нямаше накъде вече да кара, се опита да се върне в строя, ама не го пускат, пущините. Тогава чичо Стойчо реши да демонстрира цялото си чувство за справедливост и отвори прозореца, размахвайки щедро наляво-надясно средни пръсти и крясъци: „Ей, отворко, я ме пусни, бе! МрЪдни се малко от пътя, еййй много бързаш начи, накъде бързаш толкова, към моргата ли бързаш?!”

Когато най-после някой от отворковците го пусна, той се намърда пак в лентата, изминал на аванта няколко десетки метри, но все още недоволен, защото задръстването не се очертаваше скоро да отмине. И точно когато му идваше вече да прати всички депутати и майките им по дяволите, се намери една линейка, на която всички започнаха да правят път. „Екстра, някой тюфлек се е размазал пак, излезе ми късметът! Нема ви седя цел ден в тия скапани задръствания, ей!” И чичо Стойчо изчака само линейката да мине покрай него, за да се залепи за гърба й и да фукне след нея по пътя. И докато хвърчеше, получи някой и друг клаксон от глупаците на опашката. „Ей, скапана държава! Зат’ва няма да се оправим никога. Чакай да си запаля още една цигара, че ми кипна! Д@@а и боклуците, д@@а”.

Отвори кутията, видя, че му е останала една последна папироска, изпсува, запали я, а кутията смачка с ярост и я изхвърли през прозореца.

Всяко съвпадение с действителни имена е случайно. Събитията, уви – не съвсем.

Цветелина Велчева©