Тя давала все нови и нови отговори, но чувала един и същи въпрос: „Коя си ти?“ Сторило и се, че минала цяла вечност. Вече нямала никакви отговори.Покорно замълчала и зачакала своята участ. Гласът мълчал. И в тази неподвижна тишина тя внезапно почти шепнешком казала:
– Аз съм тази, която се събужда всеки ден ,за да обича, за да помага на семейството си и да учи децата в училище.
И в този момент нейното тяло потръпнало и тя почувствала, как топло одеяло завива нейното замръзнало тяло, как сърцето и бие така силно, че едва чува птичите песни отвън. Без да обръща внимание на слабостта си, тя отметнала одеялото, станала от леглото, пристъпила до прозореца, отметнала пердето и лицето и се озарило от яркото утринно слънце. Жената погледнала към часовника, било времето, в което тя обикновено се събуждала, за да започне своя нов ден – пълен с грижи и глъчка.
Облякла се, влязла в кухнята и… започнала своя нов ден, изпълнена със сили и енергия.
Тя открила своя икигай – този, заради който всеки от нас е дошъл на този свят, този, който ни дава сили и смисъл в живота.
Малко или голямо, това е нашето предназначение, което изпълва живота ни със съдържание и смисъл. Това, което събужда любовта и ни дава светлина. Това, без което ние се чувстваме опустошени, това, без което нашият живот бавно гасне от неизлечима болест. Икигай – това, заради което ние се събуждаме всяко утро.
Японска притча – преразказана от Красимира Димитрова
психолог- психотерапевт, psy-casiopeia.com
