Всички се тревожим за разни неща. Но при някои тревожността достига такива размери, че не позволява животът ни да се развива пълноценно. Цялото ни внимание е съсредоточено върху проблемите ни и това повишава нивата на тревожност.

Прекалено много се говори за тревожност. Тревожността обича да застава в центъра на живота. Затова, ако говорите прекалено много за нея, я насърчавате да става все по-опасна и да се разполага все по-удобно във вашия дом – ума. Когато мислите за тревожността си, вие влошавате положението си - особено когато задавате твърде много въпроси „защо“ или „защо на мен“ – това създава вълнообразна лавина от бушуващи емоции, които направо ви задушават.

    Търсим увереност и стабилност. Хората с тревожност често търсят увереност, за да се почувстват по-добре (например непрекъснато търсят потвърждение от лекаря, че няма да получат инфаркт). Но това поведение не прави нищо друго освен още повече да засили тревожността и създава зависимост от другите, за да се чувстват по-добре. Един порочен кръг, от който човек не може да излезе невредим. Ако сами не контролирате мислите си на тревога, скоро те ще контролират вас и ще превземат всяко кътче на съзнанието ви. Дори ако уверението накара човека да се почувства по-добре в момента, тревожността ще се върне отново.

    Опитваме се да държим нещата под контрол. Тревожността също иска сигурност и предвидимост. Затова хората с тревожност могат да се опитат да контролират всичко, за да се почувстват по-добре. Никога обаче не знаем каква къса клечка може да изтеглим. Ако не сме гъвкави и адаптивни, ще се сринем психически веднага щом нещата не се развият по начина, по който сме планирали. Затова трябва да имаме предвид, че прекаленият стремеж към контрол засилва тревожността, защото даваме на тревожността точно това, което иска, което само я прави по-силна и страшна и може да отключи дори натрапчиво поведение. Може би по ирония на съдбата тревожността обича, когато някой ни диша във врата, постоянно коментира или поправя работата ни. Подобни ситуации ни карат да се съмняваме в себе си и да си мислим, че не сме достатъчно успешни или добри, за да вземаме собствени решения.

Обвиняваме генетичната обремененост. Хората, склонни към тревожно поведение, имат навика да обвиняват родителите, бабите и дядовците си – все търсят извинение или оправдание за състоянието си в предишните поколения. Всъщност по този начин си създават убеждението, че не могат да направят нищо по въпроса, защото тревожността е просто унаследена и тя завинаги е част от тях – няма да помогнат никакви техники, никакви лекарства. Това убеждение може да бъде вредно - особено когато всъщност има нещо, което може да се направи.

Свикваме с тревожността. Хората често се учат да свикват с различни неща и обстоятелства, които отначало ги затрудняват. И това е добре – адаптивността е добра черта, но не и когато става дума за тревожност. В света на тревожността приспособяването и навикът всъщност дават храна на това пагубно чувство и му позволяват да се развива и да расте. Например човек с тревожност може да избере да запише презентация предварително, вместо да я представи лично. Други могат да изпият чаша вино, преди да отидат на парти, за да „свалят напрежението“, нарочно да закъснеят с няколко минути, за да не се появят първи на среща, да носят шал около врата си, за да не видят другите, че се изчервяват, когато говорят, или да носят мобилен телефон навсякъде, където отидат - за всеки случай. Въпреки че това е на пръв поглед нещо безобидно, ако се установи като модел на поведение, може да бъде опасно – кога успяхме да станем толкова зависими и нестабилни?

Цветелина Велчева