Като дете не обичах края на август. Прибирах се от село, трябваше да ми купуват учебници и тетрадки. Не ми допадаше мисълта, че свършват късните селски вечери. Колкото и да мразех да ме викат за вечеря, толкова и ми липсваше през септември тази пуста закъсняла вечеря. И скъсаните гуменки, и някогашната бяла блуза, обелените колена, скъсаната топка от последното световно. Липсваше ми дори и дядо ми, когото ненавиждах, когато ме караше да спя от 2 до 4. Било много силно слънцето, дрън та пляс. Определено не обичах есента. „Прочетохте ли си книгите", беше въпросът с най-голяма тежест, но как да обясниш на учителката, че лепенката на Зидан просто трябваше да я имаш...
Сега вече няма село, няма и училище. Няма и готова изстинала вечеря. Има здрави маратонки и чиста бяла блуза, но уви… Има от 2 до 4, но дядо го нямаше.
Белезите по колената са си там, както и спомените.
Този път книгата е прочетена. Казваше се „Не пораствай ! Капан е."
Алис Русева
Редакция: обекти.бг
