Когато се прибрахме с нашата новородена дъщеричка вкъщи, по-големите й братя първи дотичваха, за да ми кажат, че тя плаче, хленчи или около нея мирише подозрително: „Мамо, нужна си на бебето. То плаче.“ Когато подвивах крак за минутка, знаех много добре, че бебето ей сега ще се събуди. „Мамо, трябваш ми!“ Добре. Вече разбрах. И въобще не става дума за това, че нуждите на новороденото бледнеят в сравнение с нуждите на двама подрастващи малчугани.

Когато си смъртно уморена:

• винаги трябва да направиш закуска за всеки;

• на някого трябва да вържеш връзките;

• на друг трябва да дадеш салфетка;

• трябва да изтриеш нечии сополи;

• трябва да прегърнеш;

• трябва да прочетеш приказка;

• трябва да целунеш и т.н.

Имаше дни, когато ми се струваше, че денят няма свършване и монотонното състояние, че съм постоянно „нужна на някого“ може да ме побърка. Но изведнъж ме осени една мисъл, която ме порази като гръм: на тях съм им нужна АЗ. Не някой друг. Не просто някой на този свят. На тях им е нужна МАМА.

Колкото по-скоро приех факта, че майчинството означава, че никога в нищо няма да успея 100%, толкова по-бързо открих своето място и получих покой в тази умопобъркваща въртележка в този етап от моя живот. Аз разбрах, че „мама“ – това е мой дълг, моя привилегия и чест. И аз бях готова да бъда там, където има нужда от мен, по всяко време на деня и нощта.

„Мама“ – това означава, че слагайки в 4 сутринта току-що нахраненото бебе да спи, моят тригодишен син се е събудил, понеже е сънувал кошмар. „Мама“ – това означава, че с мъжа ми не успяваме да си поговорим нормално по цели седмици. „Мама“ – това означава, че поставям техните нужди преди моите, без дори да се замислям. „Мама“ – това означава, че цялото тяло ме боли, а сърцето ми е изпълнено с любов.

Сигурна съм, че ще настъпи ден, когато няма да съм нужна никому. Децата ни ще се разпръснат нанякъде и ще бъдат погълнати от собствения си живот. А аз ще си седя у дома и ще наблюдавам как старее тялото ми. И тогава няма да съм необходима никому. Може би дори ще бъда бреме за някого.

Разбира се, нашите деца ще ни навестяват, но моите ръце няма да бъдат за тях дом. Моите целувки няма да им носят изцеление. Няма да има малки ботушки, които да почиствам от калта. Няма да има на кого да поставям предпазните колани в колата. Няма да чета вечер някоя приказка седем пъти поред. Няма да има раници, които да подреждам, кутии със сандвичи, които трябва да напълня. И аз съм сигурна, че сърцето ми ще ридае, когато чуе насън тъничките гласчета, които ме зоват: „Мамо, трябваш ми за нещо…“.

Затова сега ми се струват прекрасни тези мигове в 4 сутринта в нашата малка, но уютна детска стая. Ние седим в нашето собствено семейно гнездо, което сякаш се намира в короната на могъщ дъб. Гледаме как снегът пада тихо. Само аз и моето бебче. В съседските къщи е още тъмно и тихо. Ние двете си седим и гледаме как свети бледата луна, а по стените на детската стая танцуват сенки. Аз и тя, само ние двете, слушаме някъде далеч в нощта да пиука сова.

Гушваме се под одеялото и тя отново заспива. Вече е 4 сутринта, аз съм изтощена от умора, но всичко е наред – аз съм й необходима. Само аз. Навярно и тя ми е необходима, защото ме прави МАМА.

Един ден тя ще спи спокойно през цялата нощ. Един ден, когато остарея, аз ще мечтая за тези тихи нощи в детската стая. За тези времена, когато й бях необходима и в целия свят бяхме само тя и аз.

Мога ли да се наслаждавам на това, че съм необходима? Понякога – безусловно, но често това изтощава много. Не е и необходимо да му се наслаждаваш всеки миг. Това е дълг. Бог ме е направил тяхна майка. Това е нещо, към което се стремях дълго – дотогава, докато разбрах какво означава всъщност.