41. Животът запълва промеждутъците между важните събития с очакване ‒ а то понякога е непоносимо, дори разрушително. Може би очакването е своеобразна проверка за нас: ако наистина имаме нужда от това, което чакаме, ще го понесем по най-достойния начин.
42. Времето споделя с нас най-истинските си мигове, а ние си играем на вечност в космоса. Повече мигове от това не можем да заграбим. Всичко друго са жалки опити да удължим играта на дребното си съществуване.
43. Не всички имаме еднакви сили, но всеки получава шанса да се възроди. Същността на възраждането не е в юмруците, а в осъзнаването.
44. Носим в себе си толкова малко светлина, че все по-често трябва да обръщаме поглед към небето. Там, особено напролет, облаците рисуват простички картини или изписват най-важните думи: „Щастие има.“ Всеки вижда това, което иска да види. В пролетното небе някои успяват да видят единствено сиви облаци, но за други то е море, кораби и далечни страни.
45. Този, който не иска да види светлината, никога няма да я види, ако ще целият свят да е в прожектори.
46. Животът ни се дава безцветен, но с ясно очертани контури и цялостна картина. Ние решаваме откъде да започнем да го оцветяваме и кое с какъв цвят да бъде. Когато се опиташ да избягаш от твоята картина и захвърляш моливите настрана, рисунката ти остана сива, безлична. Накрая сивотата те поглъща и ти започваш да се сливаш с нея. Трябва сам да избереш цветовете. Първата ти работа е да оцветиш слънцето в жълто. Ако искаш, може и в зелено! Вярно, понякога силите ни се изчерпват и моливите се изтъпяват. Но нали затова са измислени острилките...
47. Независимо от степента на недоверие към света, би трябвало да даряваме повече от вътрешната си топлина. Би трябвало да посрещаме повече изгреви ‒ в тях има концентрирана надежда. Надежда, която ние погрешно търсим в нощта.
48. Щастието няма точно разписание. То може да започне дори и след като прожекционният апарат е изключен.
49. Това, от което имаме нужда, се намира до нас. Няма нужда да го търсим в тълпата. Просто не трябва да гледаме далече напред, а да забележим това, което е на една ръка разстояние.
50. Дълбоко в нас живее нещо съкровено и трогателно, което старателно крием в ежедневието. Понякога то може неволно да се издаде, но най-често е заключено с катинара на недоверието.
51. Точката в една история винаги е начало на следващата. Стената, в която животът те е блъснал с всичка сила, става част от нов дом.
52. Трябва да се опитваме да осмислим и онова, което се случва на отсрещния тротоар. Защото когато една кола изгуби управление, не избира къде да се блъсне ‒ дали отдясно или отляво. Така и ние никога не знаем от коя страна ще се озовем.
53. Понякога човек има острата потребност да стигне дъното, за да осъзнае цялата прелест на малките радости. Когато се докосваме до крайностите, също е възможно да постигнем хармония и да се научим да ценим покоя и хода на времето.
54. На мястото на изгубеното се отварят бездънни ями и когато се опитваме да ги запълним, започваме още повече да ценим живота. Но нека това, което губим, да бъде изпитание за нас, а не инквизиция.
Цитатите са от „Ти ми беше обещан“ на Елчин Сафарли. Източник: Gnezdoto
