- Мамо, сърчицето ни винаги ли стои на едно и също място?… Или понякога се мести?
– Не, мило мое, не се мести. Винаги стои от ляво…
До деня, в който не пораснеш. Тогава ще разбереш, че то живее на хиляди места, но без да се мести… Дааа… наистина то живее навсякъде. Застава като буца в гърлото ти, когато се развълнуваш, или започва да пърха в стомаха ти като пеперуда, когато се страхуваш… Има моменти, когато толкова силно започва да бие, че ти се струва, че ей сега ще излезе навън и ще избяга… Друг път пък разменя мястото си с ума… Растейки, ще се научиш как да го вземеш в шепа и да го поставиш в протегнатите срещу теб ръце, въпреки че повечето пъти ще ти го връщат нащърбено и наранено… Но това не трябва да те натъжава. Така или иначе то ще си е твоето и ще е все така прекрасно… А може би още по–силно отпреди… Само че всичко това ще го разбереш след много, много време…
Ще има дни, в които ще смяташ, че вече нямаш сърце, че си го изгубил някъде по прашния път… Ще се опиташ да го потърсиш в спомените, в мириса на въздуха, в погледа на някой случаен минувач, в старите джобове на окъсаното си палто, между нотите на следващата песен… Тогава ще настъпи нов ден от календара. Един малко по–различен ден, малко по–специален, малко по–важен… В този ден ще откриеш истината…
Онази грозна и груба истина, че на този свят всички хора се раждат със сърца, но, за съжаление, малцина ги притежават наистина…
Автор: Ния Петкова
Редакция: обекти.бг
