Аз съм толкова важен пуяк, че не мога да позволя на някой да постъпва според същността си, ако на мен това не ми харесва.
Аз съм толкова важен пуяк, че ако някой каже или направи нещо не по начина по който очаквам, ще го накажа, като му се обидя.
О, нека да види колко е важна моята обида, нека си я получи като наказание за „постъпката си”. В края на краищата аз съм много, много важен пуяк!
Аз не ценя живота си. Аз до такава степен не ценя живота си, че не ми е жал да губя безценното ми време за обиди. Аз ще се откажа от минута радост, от минута щастие, от минута палавост и ще отстъпя тази минута на моята обида. И ми е все едно, че тези чести минути преминават в часове, часовете – в дни, дните – в седмици, седмиците – в месеци, а месеците – в години. Не ми е жал да прекарам години от живота си обиден защото аз не ценя живота си.
Аз не мога да се видя отстрани. Аз до такава степен не мога да се видя отстрани, че никога не виждам намръщените си вежди, нацупените устни и тъжния си вид. Аз никога няма да видя, колко съм смешен в това състояние и никога няма да се посмея над неговата нелепост.
Никога.
В края на краищата, аз не мога да се видя отстрани.
Аз съм много раним. Аз съм до такава степен раним, че съм принуден да пазя територията си и да отговарям с обида на всеки, който я закачи. Аз ще си закача на челото табелка с надпис: „Внимание, зло куче” и нека само да опита някой да не я забележи!
Аз ще зазидам ранимостта си с високи стени и не ми пука, че през тях не се вижда какво става навън – какво пък, нали ранимостта ми ще е в безопасност. В края на краищата, ранимостта ми е много скъпа.
Аз съм много зависим от другите. Толкова съм зависим, че няма да пропусна нито един техен поглед, нито една дума, нито един жест. Аз ще следя постоянно другите, ще оценявам всяка тяхна проява по отношение на мен и ако реша, че грешат, ще им покажа, колко са неправи! В края на краищата онези, които са около мен и до мен са длъжни да подчертават достойнствата ми, длъжни са да отразяват величието ми и не дай си боже да постъпят по друг начин. Аз ще се обидя, за да скрия колко силно съм зависим от тях – от другите.
Аз съм чужд роб.Аз съм роб на думите и постъпките на другите хора. От тях, моите стопани, зависи настроението ми, моите чувства, моето усещане за себе си. Не аз – те са отговорни за това.
Не аз – те са виновни за това, което става с мен.
Не аз –те трябва да предприемат нещо, за да ми стане по-добре.
Да, трудно ми е да бъда марионетка, но в крайна сметка, аз съм чужд роб.
Аз правя от мухата слон. Аз ще взема тази полумъртва муха от чуждия брътвеж и ще отреагирам с обида. Аз няма да напиша в дневника си колко е прекрасен този свят, аз ще опиша колко подло постъпиха с мен.
Аз няма да кажа на приятелите си, колко ги обичам, а половин вечер ще посветя на това да мисля колко силно са ме обидили.
Ще ми се наложи да влея в мухата толкова мои сили, че тя да стане слон. Защото от мухата можеш лесно да се отървеш или дори да не я забележиш, а от слона – не. Затова аз надувам мухата до размерите на слон.
Аз съм беден духом. До такава степен съм беден, че не мога да намеря в себе си и капка великодушие – за да простя, капка самоирония – за да се посмея, капка щедрост – за да не акцентирам вниманието си, капка мъдрост- за да не се докача, капка любов – за да приема.
Аз просто нямам тези капки, защото съм много ограничен и беден.
Аз съм много нещастен. Аз съм толкова нещастен, че думите и постъпките на другите хора, постоянно засягат моето нещастие. В края на краищата аз съм много важен пуяк, затова не ценя живота си, не се виждам отстрани и обичам да надувам от мухите слонове, аз съм много раним, зависим от мненията на другите и беден по същество.
Не ми се обиждайте, а по-добре ме съжалете.
