Върнах се у дома и погледнах парчето хартия. Без първата част с недостатъците на Бил, „моят" списък изглеждаше страшно. Лъснаха черно на бяло всичките дивотии на ужасното ми поведение, цялата същност на деструктивните ми постъпки. Разбрах колко глупаво съм постъпвала през всичкото това време. После се замислих за качествата, които ме дразнеха у мъжа ми. Осъзнах, че в края на краищата не е имало нищо чак толкова страшно, нараняващо и непростимо. Бях толкова сърдита, че дори не забелязвах колко съм случила на мъж – той беше добър, не идеален, но добър човек.

Върнах се в дома на родителите ми. Удивително! Колко по-различна беше реакцията ми към същата ситуация. Чувствах спокойствие и благодарност. Преди пет години обещах пред олтара, че ще съм с мъжа си в богатство и в бедност, в болест и в здраве... "докато смъртта ни раздели". Ужасих се колко лесно бях готова да променя живота си и да оставя детето си без баща до себе си. Само заради дреболии и минутен гняв.

Когато Бил се върна от работа, ние със сина ни бяхме вкъщи и го чакахме.

Бих искала да кажа, че Бил се е променил. Но не, той не се промени. Той продължаваше да си прави нещата, които ме дразнеха. Но аз промених отношението си към постъпките му. И до ден днешен съм благодарна на майка ми, която спаси брака ни с мъдрия си съвет.

Когато Бил стана на 49 години, му поставиха диагноза „болест на Алцхаймер". Наложи му се да напусне работата си на преподавател. Аз се грижех за любимия си мъж. И когато синът ни попита: „Мамо, какво ще правим, когато тате вече няма да ни познава?", аз отвърнах: „Затова пък ние ще го запомним като любимия ни баща и мъж, ще помним всичко, на каквото ни е научил и ще помним как ни е обичал".