Ние, учителите, носим в себе си призванието така, както лекарите – отвъд условията. Това се случи и през последните месеци – независимо от причините, довели до извънредното положение, ние постъпихме, както винаги е постъпвал Даскалът – намерихме начин да се адаптираме и да продължим да изпълняваме мисията си. Не просто да преподаваме, а да продължим да вдъхновяваме и да подкрепяме.
Да, не беше същото - нищо не заменя енергията и личния контакт. Миговете на общуване между часовете и извън класната стая. Изненадите, игрите на двора, споделените закуски, прегръдките. Бързите погледи, усмивките, малките знаци на приемане. Но когато камерата заработи и магията на часа започне, всички ние отново се потапяме в нашия си общ свят на букви, цветове, числа, животни, планини, чувства… И децата, като всичко живо в природата, намират своя начин да заобиколят препятствията и да продължат да се развиват. Стават изобретателни, адаптират се. Покрай тях и ние. А раздялата сякаш дори ни сближи повече. Защото си залипсвахме. Започнахме да ценим още повече миговете на заедност. Изненадите и жестовете на внимание. Виртуалните рождени дни станаха дори по-трогателни - всеки със своя фон на балони и лично направената парти шапчица. Общуването по-наситено и осъзнато, изискващо повече от всякога спазването на правила. Така се роди и нашият НЕТикет.
“Ако животът ти поднесе лимони, направи си лимонада”
Продължава на страницата на Новите родители
