Понякога детайлите са изключително важни. Когато става въпрос за исторически личности, те не само бележат трансформацията от обикновен човек към личност, осъдена от каприза да остане в историята, а често прикриват обстоятелства от миналото с оглед на новото положение на носителя им.

Например прякорът, изглежда, е бил задължителен, нещо като паспорт за историческа слава, и много от великите личности са останали известни на поколенията именно с „новото” си име. С други думи, нещата не са такива, каквито са, и едно повдигане на булото от детайлите в историята на великите обещава да бъде интересно.

Нека започнем с имената.

Някои от тях били специално мислени, за да подчертаят величието на дадена историческа фигура. Известният сега по-скоро като съпруг на красавицата Нефертити фараон Ехнатон е всъщност сред най-великите реформатори на древния свят, който се смята от много историци и египтолози за „изобретател” на монотеистичната религия. Ако трябва обаче да бъдем прецизни, рожденото му име е Аменхотеп IV, а названието „Ехнатон” е въведено в чест на почитания от него бог на слънчевия диск Атон.

А какво да кажем за Калигула? Римският император (37–41 г. сл.Хр.) е носил помпозното име Гай Юлий Цезар Германик. Прякорът на жестокия тиранин дошъл от детските му години, когато все още невинното дете често придружавало баща си в „работата” му – завоюването на Германия. Там то джапало из германските блата с големи войнишки ботуши, които римляните наричали caligulae. Друг римски владетел с нелепо звучащото име Каракала всъщност се е казвал Антонин. Прякорът му дошъл от особен войнишки плащ, носен от галските и германските войници.

В по-ново време разнообразни причини

също са водили до промяна на имената. Роденият в Корсика - доскоро италианско владение, Наполеоне Буонапарте, променя името си на по-добре познатото и по-френски звучащото Наполеон Бонапарт. Тук е мястото да разбием още един прословут мит относно френския император – за ниския му ръст. Всъщност с височината си от около 168-169 сантиметра Бонапарт е бил дори малко по-висок от средностатистическия френски войник по това време (според проучванията - 165 сантиметра). Славата му на нисък владетел се оформя от оптическо възприятие – той се явява навсякъде обкръжен от гренадирите от личната си армия, които обикновено са били подбирани измежду най-снажните войници.

На една дама

на друг императорски престол – немкинята София Фредерика Аугуста фон Анхалт-Цербст, се налага да приеме православната вяра заедно с едно типично руско име, за да остане в историята като Екатерина Велика.

Не липсват и почти съвременни примери – бащата на модерната турска държава Кемал Ататюрк отначало не е бил нито Кемал, нито Ататюрк. Роденото в тогава османския град Солун, в семейството на Али Ръза ефенди момче се е казвало просто Мустафа. Новото име му е дадено от учителя му по математика във военното училище, който също се казвал Мустафа. За да се различават и заради блестящите математически познания на момчето той предложил ученикът да се нарича Мустафа Кемал – или Мустафа Големия. Името Ататюрк („Баща на турците”) Мустафа Кемал получава към края на живота си, вече като признат създател на новата турска държава.

Един друг съседен самодържец – дългогодишният президент на Югославия Тито, е роден в семейството на хърватин и словенка с името Йосип Броз. Според една от най-забавните версии прякора си получава благодарение на заповедническия си нрав и навика лаконично да нарежда на подчинените си: „ти – това” (на сърбохърватски – „ти – то”).

Сега да обърнем внимание на

отечествената история –

много е вероятно една голяма част от най-старите български владетели да са останали известни с имената, получени заради особените им заслуги в обединението или укрепването на държавата. Според една хипотеза хан Кубрат е получил добре известното си име в качеството си на обединител, каквато етимология има споменатото название. Безценният за ранната българска история исторически извор „Именник на българските ханове” споменава и друго име на владетеля – Курт, което вероятно идва от древнобългарската дума за вълк.

Друга интригуваща история е за селския цар Ивайло, чието име днес носят много българи. Малцина знаят, че това име се среща в тази си форма само един-единствен път, в бележка, направена в Свърлижкото евангелие (евангелие на средновековен български език, намерено в гр. Свърлиг, близо до Ниш в днешна Сърбия), която оповестява, че творбата е писана в „дните на царя Ивайла”. Очевидно това е било истинското име на царя свинар, наричан от византийските автори само с прякорите си Лахана и Бърдоква - думи, използвани обикновено за назоваване на кисело зеле, маруля и подобни зеленчуци.

По-добре известно е, че тримата братя царе –

Петър, Асен и Калоян, са носили по-други имена или може би прозвища преди създаването на Втората българска държава и възкачването си на престола – съответно Теодор, Белгун и Йоаница. От тях по-интересен е произходът на името Белгун, което понякога се извежда от славянското прилагателно „бял”, но според по-аргументирани теории - от прабългарската дума „зная”. В такъв случай прозвището на българския цар Асен трябва да се преведе като „Мъдрия”.

Но не само владетелите са оставали в историята с прякорите си. Ясно е, че псевдонимите са предпочитани от творчески настроени личности, интелектуалци или духовни водачи, като примерите са много. Традицията обаче е започнала доста отдавна: истинското име на великия философ Платон например било Аристокъл. Прякора си, който впоследствие станал негово име (от старогръцката дума platys – „широк”, „широкоплещ”), получил заради извънредно мощното си телосложение, а според злите езици – заради това, че обичал да се обяснява надълго и нашироко по най-разнообразни теми.

Кои ли от днешните световни величия и с какви имена ще бъдат известни след 1000 години?

Калин Стоев