„И понеже той беше само дете, гладът го беше ожесточил, а страданието — направило безразсъден. Той стана от масата и като се приближи до надзирателя с лъжица и паница в ръка, каза, поизплашен от собствената си смелост:
— Моля, сър, аз искам още.
Надзирателят беше дебел, здрав човек, но тези думи го накараха на пребледнее силно. В продължение на няколко секунди той гледаше малкия бунтовник със съвсем слисан от учудване поглед, като се подпря на казана, докато се съвземе. Помощничките му се вцепениха от изумление, а момчетата от страх.
— Какво! — продума най-после надзирателят със слаб глас.
— Моля, сър — отвърна Оливър, — искам още малко.“
Детството на Оливър Туист напомня до голяма степен това на автора му Чарлз Дикенс. Второто от осем деца, Чарлз живее сносно, докато не уволняват баща му от стабилната служба във Военноморския флот и скоро след това вкарват в затвора за дългове. На Чарлз се налага да напусне училище и да лепи етикети във фабрика, за да може да се прехранва. Това дава изключително отражение на психиката му, още повече майка му го оставя на работа известно време дори след излизането на баща му от затвора. Училището, в което го изпращат след това е първообраз на училищата в романите му и прилича по-скоро на изправителен лагер за деца. Условията на живот оставят Чарлз дребен на ръст за цял живот – той е бил висок едва около 1.59 см.
На 48 Doughty st. (макар на вратата да пише 49) в Лондон Чарлз Дикенс се установява да живее с младата си съпруга Катрин и първото им от десет деца в средата на 1837 г. Сега там се помещава отлично уреден музей . Лесно е да се намери само, ако човек знае какво търси, защото къщата не се отличава от останалите на тази улица. В Англия нищо не се променя особено за някакви си 200 години; околните сгради продължават да са нечии домове и само табелата на тази показва, че вратата води към музей:
Силует в естествен ръст на Чарлз Дикенс насочва посетителите като гид. Можете да се премерите с него и да установите колко реално е бил висок. Идеята е чудесна и създава чувство за сближаване с писателя, в чиито свят посетителя е дошъл да погостува.
Бащата на писателя е този, който докарва голямото си семейство до дъното. Въпреки това Чарлз обгрижва баща си до смъртта му, хранейки най-топли чувства към него. От друга страна не питае особено положителни емоции към майка си. Дикенс поддържа виждането за естествената неравностойност в брака и приема за правилна даденост ограничените права на жените. Все още мисля за приемлив еквивалент на думата „женомразец“, за да определя обективно тази черта от характера на Дикенс. В интересна статия намираме цитат от негово писмо, в което „шеговито“ и открито говори за съпругата си, че: „Катрин е инатлива почти като магаре, каквото само създание от нейния пол би могло да бъде.“ Вероятно Дикенс би оформил топла дружба с други известни „икони“ на феминизма като Ницше („Ако отиваш при жена – не забравяй камшика си. Още повече това всъшност им харесва!“) и Шопенхауер („Жената е животно с дълга коса и къса мисъл.“). Какъв клуб, ах… Но да се върнем на музея – обект на този пътепис.
Бюст на бащата Джон Дикенс.
Продукция на фабриката, в която Чарлз е бил принуден да се труди за шест шилинга на седмица. Получавал ги в замяна на затваряне на бутилките и окачване на етикетите им.
Прозорчето, през което писателят е гледал като дете, донесено от къщата им в Кент. През първите около десет години от живота си Чарлз все още имал добро детство, за което мислел с носталгия по-късно в Лондон.
Условията на живот на бедните са били трагични. За тях през викторианската епоха съм споменала и в пътеписа ми „На изток от Бъкингам„. В музейната експозиция тук са представили нещата много успешно.
Върху панел е изложен малък разказ за условията в затвор като този, в който е излежавал присъдата си Джон Дикенс.
