Или друг вариант. Когато ми се роди син, аз ще правя всичко на обратно. Още когато е на три, аз ще му казвам: "Не съм тук, за да ти казвам, каквото и да било. Не съм тук, за да ти казвам как да живееш. Аз съм тук, само за да те обичам. Отиди при баща си, сине, питай него какво да правиш с живота си, аз не искам отново да бъда крайна".

Когато стане на 30, този потен, оплешивяващ режисьор ще дойде при мен и ще каже: "Мамо! На 30 съм. Вече 30 години се боря за твоето внимание. Направих десет филма и пет спектакъла, посветени на теб. Написах и книга, посветена на теб, мамо. Но ми се струва, че ти е безразлично. През всичките тези години, нито веднъж не ми каза мнението си за това, което правя! Защо все ме препращаше при баща ми?"

Аз ще му отговоря: "Скъпи, аз просто не исках да решавам вместо теб! А просто те обичах, скъпи, за съветите имахме баща ти". А той ще продължи: "А за какво ми бяха съветите на баща ми, когато питах теб, мамо? Цял живот се опитвам да привлека вниманието ти. Вманиачен съм на темата "майка ми". Бих дал всичко, абсолютно всичко, за да знам, че веднъж, дори само веднъж ще ми кажеш какво мислиш за мен. Със своето мълчание и безучастие ти, ти, ти съсипа живота ми! — и с театрален жест ще докосне челото си. Аз ще се изправя, ще го погледна внимателно и ще му кажа: " Значи така... На света има два типа хора. Едните живеят, а другите непрекъснато очакват нещо. Ако не разбираш това, значи си идиот".

Той ще изстене "Ах!" и ще припадне. За психотерапия ще са нужни около пет години...

Източник: Gnezdoto.net, Lucky Chaky