По-късно ресторант „Спортна среща” стана стол, а над него откриха ресторант „Клуб на спортните деятели”, където се влизаше с карти. На вратата стоеше Гришата, симпатичен човек, никога не ми е искал карта. В това заведение имаше много

дефицитни деликатеси като шкембе, мозък пане, телешки език с масло,

агнешки чревца на фурна, и то на много ниски цени. Сервитьорите ни познаваха, тъй като клиентите бяха почти едни и същи всяка вечер. Весо беше едър, възпълен мъж на средна възраст, Ева беше хубава млада жена. По възможност гледахме да седнем на нейна маса. Беше чевръста и приятна. Тук можехте да срещнете ветераните - светила на българския спорт, на чашка ракия или вино с хубави мезета. Имаше и един възрастен келнер, не помня името му. Той пък демонстрираше супербързо смятане. Написваше консумацията ви и единичните цени, местеше с бясна скорост молива нагоре и надолу и след секунди представяше сбора. Десет пъти да проверите, пак излизаше точно до стотинка. Сервитьорите не надписваха сметките, но всички доброволно даваха щедри бакшиши. Беше много приятно заведение с изглед към свежестта на зеления терен на стадиона. Лятно време имаше маси и на голямата тераса, дишахме свежия въздух на Парка на свободата (Борисовата градина).
Сградата на Софийската опера и балет на ул. „Врабча“ е проектирана от архитект Лазар Парашкеванов. Строежът е започнат през 1947 г. и завършен през 1953 г. В сградата се помещаваха

кафе-сладкарница и ресторант „Опера“.

Бяха със сравнително луксозен интериор, вкусна кухня и приятна жива музика. Късно вечер в една от залите на ресторанта имаше нощно заведение. В онези години такива нощни заведения наричахме „барове“. Такива бяха „Астория“ на бул. „Руски“, „Ориент“ на бул. „Стамболийски“ и „Леге“, под сградата на хотел „Империал“. През 1970 г. тук се помещаваше Сдружение „Интерпред“. Моят келнер Ванко Стаевски беше издействал от приятеля си Петър Младенов сградата за седалище на новоучреденото сдружение. На стълбичките на малката уличка „Малко Търново“ пък беше бар „Луна“.

Но да се върнем в бара на „Операта“, където свещенодействаше бай Трифон. Беше доста възрастен, над 60-годишен, и с голям опит на барман. Говореше се, че е работил в Щатите. Жонглираше страхотно с шейкъра и правеше фантастични коктейли. Прибирайки се, понякога се отбивах да пийна едно коктейлче при бай Трифон и да си побъбря с него. Беше много интересен събеседник.

В моето детство освен сладкарницата на хотел „България“ известни бяха „Луксор“ на ъгъла на бул. „Цар Освободител“ и ул. „Бенковски“, където много обичах да ям „сънди“, сладолед с плодове. Някои го наричат и „пешмелба“. Сладкарница „Пачев“ се намираше на ъгъла на ул. „Търговска“ и бул. „Дондуков“. Имаше много квартални сладкарнички и бозаджийници. Като „При Кипро“ в нашата махала. Писателското кафене и арменското на пл. „Бански“ не съм посещавал и нямам преки спомени. Но за тях са изписани стотици страници в мемоарната литература за стара София.

Любими заведения на софиянци от края на 50-те и началото на 60-те години бяха кафе-сладкарница „Прага“, „Будапеща“, която не просъществува дълго, и „Бамбука“ под сградата на барон Гендович.

Успехът на тези заведения се дължеше на факта, че в този период мястото за вечерна разходка –

„стъргалото” - се премести от бул. „Руски“ на ул. „Раковски“,

която беше прекръстена на „Ръкси“. „Движението“ беше само по левия тротоар посока пл. „Славейков“ и обратно. И в двете посоки се минаваше пред кафе-сладкарница „Прага“ и Унгарския ресторант. Тук софиянци си даваха среща с приятели и гаджета, разхождаха се, пиеха по едно-две питиета, хапваха нещо и се прибираха. Нямаше скандали, неприятни инциденти и побоища. И това беше всеки ден. Делник, празник, зиме, лете, пролет или есен все се разхождахме по „Ръкси“. Познавах много хора, спирах се да ги поздравя и да разменя 2-3 думи с тях. Понякога на приятелите ми им писваше да ме чакат и продължаваха напред. Знаеха, че ще ги настигна. Нямаше опасност да се загубим, маршрутът беше точно определен.

В този период в София имаше хубави заведения, където ходехме с приятели и приятелки. Едно от тях беше кафе-сладкарницата на хотел „Балкан“, сега „Шератон“.

Там ни познаваха не само сервитьорките и управителите,

но и по-редовните посетители. А гардеробиерката толкова добре ни знаеше, че закачаше палтото ми при другите, без да ме пита. Доста години с приятелите ми имахме навика, където и да сме ходили, преди да се приберем вкъщи, да минем през „Балкан“. Часът нямаше значение, докато заведението беше отворено, все някой от тайфата беше там. Кой бил на кино, кой на театър, кой на среща с гадже, след това минаваше през „Балкан“, за да се „разпише“. Масите бяха големи, но за 4 души, а ние, за да бъдем заедно всички, се събирахме по десет души и повече около една маса, за ужас на сервитьори и клиенти. Но рядко някой ни правеше забележка. Нали бяхме добри консуматори и най-вече много редовни посетители. Кой гони такива клиенти! Ако не се лъжа, рекордът беше 15 или 16 души на една маса.

Поне една вечер седмично, обикновено в петък, нашата тайфа се събираше в бирхалето на ресторант „България“. Там сядахме на някоя от масите, обслужвани от бай Дамян. Когато представяше сметката, не пропускаше да каже:

„Сметката ви е еди-колко си без бай Дамян“.

Беше лято. Време за градината на „България“. С приятели от читалище „Емил Шекерджийски“ решихме да поседнем в хубава обстановка. Имахме пари колкото за по една бира и 2-3 порции пържени картофи. Случайно на работа беше бай Моис, келнер от ресторанта в Еврейския дом на пл. „Възраждане“. Настанихме се удобно, поръчахме студена бира и хрупкави картофи. Не минаха и десет минути и бай Моис ни донесе една огромна порция меса на скара, която се казваше специалитет „България“ за четирима. Обяснихме му, че нямаме пари, а той се усмихна под мустак и ни препоръча да се наслаждаваме на живота. Ще платим, когато имаме. Оказа се, че някой поръчал специалитета и след това се отказал. Хапнахме за негово здраве.