Да поемеш отговорност за собствените си чувства – това е най-висшият пилотаж на психологическата зрялост. Кога ще се научим да я поемаме?

Ти не ме обиждаш, аз се чувствам обидена, когато...

Ти не ми причиняваш болка, аз я изпитвам, когато ти...

Ти не придаваш смисъл на живота ми, аз търся смисъл само в теб...

Не ти ме унижаваш, а аз... Е, по-нататък можете да продължите и сами.

Може би ще попитате „Каква е разликата?“. Всъщност това обръщане ви позволява да направите поредица от предположения, които улесняват живота.

Например че болката и обидата са наши лични преживявания, които са изключително субективни. Че не всеки в тази ситуация би се чувствал по същия начин. А това означава, че точно сега вероятно ние отговаряме с болка при проявата на каквото и да било, свързано с наши предишни преживявания.

Че човекът вероятно не си е поставил за цел да ни причинява болка и раздразнение, а просто прави нещо или не по свои собствени причини, живял е по-малко от нас, опитът му е по-малък, може би не осъзнава, че това е неприятно или болезнено за нас.

Най-важното нещо в случая е, че не е нужно да чакаме или да се борим другия да спре да ни наранява или обижда. Властта да спрем това е в нашите ръце – можем да се отдръпнем, да отидем на психотерапия (ако това се случва за първи път).

Проблемът е, че това разбиране ни спира да играем играта на насилник и жертва – ще трябва да се движим напред сами без хленч и истерия, да вземаме решения и да пристъпваме към действия самостоятелно.  А колко лесно ни беше, когато обвинявахме на воля всеки и всичко...

Забавното е, че законът за отговорността за чувствата също работи: ако се чувствам добре, значи съм добре, а ако не се чувствам добре, виновен си ти.

Често казваме: бях наранен, обиден, обвинен, малтретиран. Но бях обичан, щастлив, облагороден (накаран да чувствам любов, щастие, благодарност) казваме рядко и/или иронично, а за някои други подобни ситуации дори въобще нямаме думи. Защото когато става въпрос ние да изпитваме любов, благодарност, щастие, интерес - тогава говорим в първо лице единствено число. Но шом чувстваме болка, обида, гняв, ревност, тъга - за виновните казваме "те" - трето лице множествено число.

Когато започнах да поемам отговорност за чувствата си, се ужасявах от онези, които не правеха това, а прехвърляха отговорността върху другите, включително и върху мен. Тогава осъзнах, че сме отговорни за това, за което поемаме отговорност. Не поемам отговорност за техните чувства ("Обиждаш ме"); поемам отговорност за техните чувства ("О, обиждам те, лош съм, съжалявам!“).

Днес вече не ми е интересно да предъвквам кой кого е обидил и защо, да търся правотата си, да я доказвам, да играя жертва-насилник или да съм виновна, ощастливена, всемогъща или потискаща. Това вече не е моето.

Това е все едно да влезеш в друга стая, която не е претъпкана с хора и в която не е задушно. Но все още не съм много добра в това, не съм свикнала. Понякога изскачам от тази нова стая, за да споря и да се самосъжалявам, но опитът да изляза от нея е безценен и тежи на съзнанието ми. Трябва да се освободя от напрежението, да пиша с надеждата, че тези думи ще бъдат разбрани поне от някои хора. А и ми е писнало да обвинявам и да бъда обиждана/насилвана/да се чувствам виновна.

Макар, че има хора, на които тази игра не им омръзва и за 80 години. Знам, знам, че познавате такива. Оценявам тяхната отдаденост на процеса и тяхното постоянство в тормоза, но ми е мъчно за тях. И за загубеното им време. 

Автор: Александра Гибинска