Здравей. Не сме се виждали отдавна.
Единствено звездите пазят твоя смях.
Надявам се, че си добре. Не си пораснал.
И още имаш роза. И овца.
А ние тук броим вместо звезди - монети.
Картографираме си плитките души.
Фенерите угаснаха. Не светят.
А пък Земята... бавно се върти.
И залезите идват много рядко.
А хората са тъжни същества.
Но всеки си е крал (поне за кратко)
във царството на свойта самота.
Не пляскаме с ръце от възхищение.
Горчилка пием... Може би от срам...
Едно голямо земно затъмнение
се вижда сигурно от твоята звезда.
Сърцата ни са слепи. Много слепи.
(Защо тогава имаме очи?
Щом няма как да видим със сърцето си
същественото... И така... Мълчим... )
Опитомяваме си чувства. Не лисици.
Цветът на житото остава неразбран.
...
Понякога дочувам сред звездите
камбанките на звънкия ти смях.
Написа Радосвета Аврамова (caribiana)
Източник: Diagnoz.Caribiana
