И Старата година, умираща с тържество, остана да живее с Унинието, скръбно усмихвайки се в неговото сбръчкано лице.
Тихо и печално се разотиваха гостите на Старата година.
И Надеждата, тръгвайки, мълчеше, а Лицемерието, изписало на лицето си мъка, се заиграваше с Празномислието, говорейки с него нещо за Ума, нещо за Търпението и говорейки, се страхуваше да не би Унинието да дочуе речта му и да го порицае за нея.
И накрая всички си тръгнаха.
Остана само Старата година, вече преоблечена в роклята на Новата. Да, и Правдата - винаги и навсякъде последна.
Максим Горки
