- Бедната земя! - съжалително каза Старата година. - Колко ли й е скучно! Жалки и безцветни са хората, ако са загубили оригиналността на думите, чувствата и постъпките.
- Те даже костюм не умеят да си скроят, такъв, че поне малко да прикрива уродството на формите им, лишени от древна красота - тихо се оплака Правдата.
- Какво им е? - замислено попита Старата година.
- Загубиха желанията и останаха да живеят само с похоти ... - обясни Правдата.
- Нима те също умират? - изненада се Старата година.
- Не - каза Правдата. - Те още живеят. Но как живеят? Повечето по навик, някои от любопитство, а всички - без да си дават сметка, защо именно живеят.
Старата година хладно се засмя.
- Време е! Още минута и ще удари моят час - часът на моето освобождение. Тръгвайки, ще кажа още ... Аз съществувах и установих, че това е много тъжно. Прощавайте още един и последен път. Съжалявам ви, съжалявам, че сте безсмъртни и ви е недостъпен покоят. Дъщеря на Времето - аз съм безстрастна, но все пак съжалявам вас и хората. Първият удар! Два ... Какво е това?
Като удари два пъти, часовникът спря да бие.
С изумление всички се вгледаха в него и видяха странно нещо.
Някой, с крила на главата и на краката, стоеше при часовника, прекрасен, като боговете на Елада и като придържаше с ръка минутната стрелка, гледаше Старата година в очите, гаснещи в предчувствието за смъртта.
- Аз съм Меркурий и съм пратен тук от Вечността - съобщи той. - Тя каза - за какво са и на Новата година вехти хора? Кажи им, че Нова година няма да има, докато не се родят нови човеци. Да остане с тях тази, която вече беше, само да се преоблече от саван в моминска рокля и да живее ...
- Но това е изтезание! - каза Старата.
- Оставаш ти! - непреклонно повтори Меркурий. - И докато хората не обновят философията и чувствата си, оставаш с тях, Бабче! Така каза Вечността - живей!
И той изчезна, посланикът на Вечността... И когато изчезна, часовникът хвърли в тишината на изумлението десет глухи удара.
