Знаете ли какво е първото нещо, което прави слепият, когато прогледне – да захвърли бастуна, който му е помагал.
Никога не забравяйте откъде сте тръгнали и кой ви е помогнал да стигнете там, където сте в момента.
Когато сме на дъното, не всеки ще иска да слезе при нас. Малцина ще бъдат онези, които ще ни подадат ръка, за да ни измъкнат от пропастта. Докато се качваме нагоре, ще срещнем много други по пътя си. Важното е, когато се изкачим най-горе, да не ги забравим.
В човешката природа като че ли е заложен егоизмът. Но не здравословният, при който е важно да мислим за себе си и да се обичаме, а онзи, който ни пречи да оценим хората, които са ни помогнали.
Трудно можем да се справим с повечето неща в живота без помощта на другите. По пътя си срещаме хора, които съзнателно или не са ни помогнали да направим следващата крачка – понякога е достатъчен дори случаен разговор, за да достигнем до някакви прозрения или да придобием смелостта да променим нещо в живота си.
Ако заглавието на тази статия е метафора, то реалността често ни доказва, че несправедливо често забравяме миналото и уроците, които ни е дало то. А именно това ни е направило такива, каквито сме днес.
Ако се сещате за човек, който ви е подал ръка в труден за вас момент, направете нещо мило за него. Обадете се да го попитате как е и дали има нужда от нещо. Напишете му няколко реда за благодарност и увереност, че не сте го забравили. Зарадвайте го с добра дума и красив жест.
Доброто винаги намира обратния път към нас.
