Смирненският стил

В края на 19. век музикалните кафенета, наречени „кафе-аман“, процъфтяват както по европейските, така и по азиатските брегове на Егейско море. Името идва от често повтаряното възклицание „аман“ в песните, които включват влияния от различни стилове и традиции. След преселването си през 1922 г. много от тези музканти, бежанци от Измир, пренасят родните ритми и, попаднали в новата си среда, заедно с най-бедните пристанищни работници – единствените местни, които общували с новодошлите – превръщат ребетико в това, което е. Първоначално това пеене става попурярно просто като „смирненски стил“.

Сред бежанците от Азия са добре обучени професионални музиканти като Панайотис Тундас, Спирос Перистерис (който свири на мандолина, китара, пиано и бузуки) и др. Те придобиват силно влияние в последвалото развитие на ребетико, когато стилът изплува от низините, печели бърза популярност и първите записи започват да жънат комерсиални успехи. В края на 20-те много песни в „смирненски стил“ се записват в Гърция.

Професионалните музиканти от Смирна започват да изнасят ребетико от одимените кръчми и пушални, като малко по малко ги включват в репертоара си, изпълняван в по-масовите и по-престижни градски заведения. През 30-те години окончателно се оформя класическата смес, в която се сливат стария смирненски (по-ориенталски) и новия пирейски стил (доминиран от бузуки), европейски елементи и гръцки фолклорни мотиви. С популяризирането на жанра в текстовете започват да се губят характерните елементи, свързани с подземния свят.

Цензурата

На 4 август 1936 г. Йоанис Метаксас установява диктаторски режим, чиято цензура, съвсем очаквано, засяга и набиращото популярност ребетико. Метаксас затваря и т. нар. „текедес“ - пушалните на хашиш, съществували популегално дотогава. Всички записи са подложени на цензура. От текстовете  изчезва всеки намек за наркотици и нелегални занимания. В същото време жанрът, недокоснат от цензура, набира популярност сред гръцките имигранти в САЩ.

По време на нацистката окупация (1941 г. - 1944), чак до 1946 г., всякакви записи са преустановени. В следвоенния период стилът търпи бурно развитие и метаморфози, които довеждат до създаването на нови музикални стилове, които постепенно засенчват своя първообраз.

Ребетико в оригиналната си форма се съживява по време на военната хунта (1967 – 1974), когато Режимът на полковниците го забранява. Елементът на бунт и неподчинение става изключително важен за тази нова вълна от творци, които изравят феникса от пепелта. Макар че ребетика рядко са директно политически, те са наситени със социални послания, подривен дух и презрение към властите. Сред най-известните популяризатори на стила от това време са Микис Теодоракис, Манос Хадзидакис, Елиас Петропулос, по-късно и Йоргос Даларас.

В днешни дни

Днес популярността на ребетико расте. Още от началото на 70-те години на 20. век започват да се трупат книги, статии и научни изследвания; хиляди презаписи, филми, изпълнители и групи от цял свят.

Ето какво пише Гейл Холст в предговор към пeтото издание на книгата си „Пътища за ребетика”, едно от първите и най-значимите изследвания по темата:

Сравнението, което аз и други коментатори са правили между ребетика и блуса на САЩ ми изглежда потвърдено от трайната популярност на ребетика - и свободата, с която формите им биват адаптирани. Песните са изминали дълъг път от своите музикални и социални корени. Претърпели са сравним с блуса период на отхвърляне по морални и социални причини.  По подобен начин те са били модифицирани към вкуса на по-широка аудитория и по-късно съживени в „чистия“ си вид. Днес, когато те се изпълняват в разнообразни свободни и строги форми, започваме да оценяваме най-добрите песни от ранните, средните и възродените ребетика сами по себе си – добри песни по всички стандарти.

Автор: Д. Иванова